Кейт Мос - Лабиринтът

— Гилем няма нищо общо, paire 21 21 Татко. — Б.пр. — побърза да каже Алаис. — Никой няма вина…

Тя го погледна, после отново сведе очи, притеснена и унизена, че седи пред него в такова състояние.

— Тогава какво има? — продължи да упорства баща й. — Как да ти помогна, след като не искаш да ми кажеш какво се е случило?

Алаис преглътна. Не знаеше откъде да започне.

Пелтие хвана ръцете й.

— Трепериш, Алаис. — Тя долови тревогата и обичта в гласа му, усилията му да потисне страха си. — И си погледни дрехите — продължи баща й, като стисна между пръстите си подгъва на роклята й и го вдигна. — Мокри, целите в кал.

Алаис виждаше колко уморен и притеснен е баща й.

— Не те познавам толкова мълчалива — рече Пелтие, дано я накара да проговори. — Кажи ми какво има де!

По лицето му се четяха такава любов и доверие, че Алаис усети как сърцето й се свива.

— Страх ме е, че ще ми се ядосаш, paire. И то с право.

Чертите му се изостриха, но той продължи да се усмихва.

— Обещавам да не ти се карам. Хайде, говори.

— Дори ако ти кажа, че съм ходила на реката ли?

Баща й се поколеба, но гласът му не трепна.

— Дори и тогава.

„Колкото по-бързо си призная, толкова по-добре.“

Алаис отпусна ръце в скута си.

— Тази сутрин точно преди зазоряване отидох на реката, на едно място, където често бера билки.

— Сама ли?

— Да, сама — призна си тя и го погледна в очите. — Знам, paire, обещала съм ти и те моля да ми простиш, че не те послушах.

— Пеша ли?

Алаис кимна и изчака баща ида даде знак, че може да продължи.

— Стоях там известно време. Не видях никого. Тъкмо си прибирах нещата, за да си тръгна, когато забелязах във водата вързоп дрехи, качествено сукно. Всъщност… — Алаис замълча. — Всъщност това беше труп. На мъж, доста стар. С черна къдрава коса. Отначало помислих, че се е удавил. Не виждах почти нищо. После забелязах, че гърлото му е прерязано.

Баща й се вцепени.

— Не си пипала тялото, нали?

Алаис поклати глава.

— Не, но… — Смутена, младата жена сведе очи. — Бях толкова ужасена, че загубих самообладание и побягнах, дори не си прибрах нещата. Единственото, което ми се въртеше в ума, бе, че трябва да се махна.

Пелтие отново се свъси.

— И не си забелязала никого?

— Жива душа. Беше съвсем безлюдно. Но щом видях трупа, се притесних, че убийците може би още са някъде наблизо. — Гласът й трепна. — Стори ми се, че усещам как ме наблюдават и следят.

— Значи не си пострадала, така ли? — попита баща й предпазливо, като подбираше внимателно думите. — Никой не те е наранил? Или обидил?

Алаис разбра какво има предвид той и това пролича от руменината, плъзнала бързо по страните й.

— Не ми се е случило нищо лошо, освен че бе засегната гордостта ми и… и че изгубих доверието ти.

Тя видя как по лицето на баща й плисва облекчение. Върху него грейна усмивка, която за пръв път от началото на разговора стигна и до очите.

— Е — въздъхна Пелтие. — Засега няма да обсъждаме безразсъдството ти, Алаис… ще отбележа само, че постъпваш правилно, като ми казваш.

Той хвана ръцете й, притисна малките й тънки пръсти между огромните си длани с изпръхнала, загрубяла кожа. Алаис се усмихна, признателна, че й се е разминало.

— Извинявай, paire. Не съм искала да престъпвам дадената дума, просто…

Той махна с ръка, за да й покаже, че не е нужно да се оправдава.

— Дай да не говорим повече за това. Колкото до онзи несретник, не може да се направи нищо. Обирджиите вече са много надалеч. Не ми се вярва още да се навъртат тук.

Алаис сбърчи чело. Покрай думите най-после осъзна какво се е въртяло в съзнанието й. Затвори очи. Представи си как е стояла в ледената вода и е гледала като омагьосана трупа.

— Точно това е странното, татко — бавно каза тя. — Според мен не са били разбойници. Не са взели връхната дреха на мъжа, а тя беше хубава и изглеждаше скъпа. И той си беше с накитите. Златни верижки на ръката, пръстени. Ако са били крадци, са щели да отнесат всичко.

— Нали каза, че не си докосвала трупа! — подвикна баща й.

— Не, не съм. Просто видях ръцете под водата. Накити. Страшно много пръстени, татко. Златна гривна от преплетени верижки. Верижка и около врата. Защо ще оставят такива неща?

Алаис замълча — беше си спомнила подпухналите призрачни ръце, които мъжът сякаш беше протегнал, за да я докосне, и как на мястото на палеца имаше кръв и натрошена бяла кост. Зави й се свят. Алаис се облегна на влажната студена стена.

— Нямаше кръв — уточни тя. — Отворена рана, червена като парче месо. — Алаис преглътна. — Палеца му го нямаше, беше…