Кейт Мос - Лабиринтът

Алаис запретна ръкави и завъртя калъфа на ножа отзад на кръста си, за да не й пречи. Сплете косата си, втъкна полите на роклята в колана си и нагази в реката. От внезапния студ по глезените я побиха тръпки и тя си пое дълбоко дъх.

Натопи ивиците плат във водата и ги просна една до друга на тревата, после се зае да вади с лопатката корените. След малко първото растение излезе с жвакащ звук от коритото на реката. Алаис го довлачи до брега и го наряза с брадвичката. Уви корените в едно от парчетата плат и ги остави на дъното на кошницата, сетне сложи зеленикавожълтите цветчета с характерния им остър мирис в друга ивица плат и ги прибра в кожената торба. Изхвърли листата и останалите стебла, върна се в реката и започна всичко отначало. Не след дълго дланите й бяха оцветени в зелено, а ръцете й бяха напръскани с кал.

Щом извади всичката ангелика, Алаис се заоглежда дали няма още нещо, което да й влезе в работа. Малко по-нагоре по течението зърна зарасличе с неговите странни издайнически листа, показали се направо от стеблото, и обърнатите надолу розови и морави цветчета като камбанки. Зарасличето помагаше при охлузвания, благодарение на него кожата и костите зарастваха по-бързо. Алаис отложи още малко закуската, взе пак сечивата и се запретна за работа. Спря чак когато напълни кошницата и използва и последната ивица плат.

Седна на брега под дърветата и изпъна крака. Гърбът и раменете й се бяха схванали, но тя беше доволна от свършеното. Пресегна се и извади от хралупата виното на Жак. Запушалката излезе с тих пукот. Алаис потрепери леко, когато хладната течност я загъделичка по езика и гърлото. След това младата жена извади от кърпата току-що опечения хляб и отчупи голямо парче. Питката беше със странен вкус — на пшеница, на сол, речна вода и водорасли, но Алаис умираше от глад. Не помнеше хлябът някога да й се е услаждал толкова.

Сега небето беше светлосиньо, с цвят на незабравки. Алаис знаеше, че се е забавила доста. Но загледа как златистата слънчева светлина подскача по повърхността на водата, усети полъха на вятъра върху кожата си и осъзна, че изобщо не й се връща на оживените шумни улици на Каркасон и в тясното затворено пространство на замъка. Щеше й се да постои тук още малко. Легна по гръб на тревата и затвори очи.

Събуди се от писъка на птица някъде горе.

Стресна се и седна. Докато гледаше пъстрото покривало на листата, не успя да се сети къде е. После внезапно си спомни всичко.

Скочи подплашена. Слънцето се беше вдигнало високо в небето, нямаше нито едно облаче. Алаис се беше забавила много. Вече със сигурност бяха забелязали, че я няма.

Хукна да си събира нещата. Изплакна набързо калните сечива в реката и напръска с вода ивиците памучен плат, за да са влажни. Тъкмо да се обърне, когато погледът й беше привлечен от нещо, заплело се в тръстиката. Приличаше на пън или на ствол на дърво. Алаис сложи длан над очите си, за да не я заслепява слънцето, беше учудена, че досега не е забелязала.

Движеше се по течението много плавно и лениво, не можеше да е парче кора или дърво. Алаис се приближи още малко.

Сега вече видя, че е парче дебел вълнен плат, издуто от водата. След кратко колебание любопитството й все пак надделя и тя отново нагази в реката, но този път подмина плитчините и навлезе в тъмния, по-дълбок бързей в средата. С мъка успяваше да запази равновесие. Забиваше пръсти в жвакащата кал, а водата се плискаше в тънките й бели бедра и полите й.

След като подмина шамандурата в средата, тя спря с разтуптяно сърце и с потни от страх длани. Сега вече виждаше по-ясно.

— Payre Sant!

Пресвети Отче!

Във водата с лице надолу плаваше трупът на мъж с издуто около него наметало. Алаис преглътна. Мъжът беше облечен в сако с висока яка от кафяво кадифе, обточено с черна копринена лента и със златен ширит. Под водата проблесна нещо като златна верижка или гривна. Мъжът беше гологлав, с къдрава черна коса, тук-там прошарена. Май носеше около врата си нещо — приличаше на алена лента или ширит.

Алаис пристъпи още напред. Първото, което й хрумна, бе, че мъжът вероятно се е подхлъзнал в тъмното, паднал е в реката и се е удавил. Понечи да посегне, но нещо в начина, по който главата подскачаше във водата, спря ръката й. Алаис си пое дълбоко дъх, беше като омагьосана от подутия труп. И друг път беше виждала удавник — един моряк, подпухнал и обезобразен, с издута кожа, нашарена с морави и сини петна като от ударено. Това тук беше различно.