Кейт Мос - Лабиринтът

Безжизнените ръце бяха разпрострени напред, сякаш човекът се опитваше да плува. Тласкана от течението, лявата ръка се понесе към Алаис. Погледа й привлече нещо ярко току под повърхността: рана, грапава и неравна като родилно петно — червенееше се на фона на подпухналата бяла плът там, където би трябвало да бъде палецът. Алаис отмести поглед към врата на мъжа.

Усети как нозете й се подкосяват.

Всичко се задвижи много бавно, наклони се и се нагъна като повърхността на разбунено море. Грапавата алена черта, която Алаис беше помислила за яка или лента, всъщност беше жесток дълбок разрез. Тръгваше от лявото ухо на мъжа и продължаваше и под брадичката — главата му почти беше отрязана от тялото. Около раната се влачеха ивици разкъсана кожа, позеленяла под водата. Около нея си бяха направили гощавка мънички сребърни рибки и пиявици, черни и издути.

За миг на Алаис й се стори, че сърцето й е спряло. Сетне я блъснаха едновременно ужас и страх. Тя се завъртя кръгом и хукна назад през водата, като се хлъзгаше по калта и залиташе. От кръста надолу вече беше мокра до кости. Издута и натежала от водата, роклята се заплиташе между глезените й и я дърпаше надолу.

Сега реката й се струваше два пъти по-широка, но Алаис продължаваше да върви, да напредва към спасителния бряг. Изведнъж й се пригади и тя започна да повръща.

Като ту пълзеше на четири крака, ту се влачеше, успя да се добере по-нависоко и накрая се свлече на земята в сянката на дърветата. Виеше й се свят, устата й беше пресъхнала. Трябваше час по-скоро да се махне оттук. Помъчи се да се изправи, ала краката й не я държаха. Алаис се опита да не плаче, избърса уста с треперещата си ръка, сетне пак се помъчи да стане, като се подпираше на дънера на дървото.

Този път се закрепи на крака. Дръпна с отчаяни пръсти наметалото си от клона и напъха с усилие мръсните си ходила в пантофките. После, зарязвайки всичко останало, хукна обратно през гората, сякаш по петите я гонеше самият дявол.

Веднага щом излезе от дърветата при откритите мочурища, я блъсна жегата. Слънцето я защипа дразнещо по бузите и врата. Заедно с горещината се бяха появили и хапещи насекоми.

Изтощените й крака не й се подчиняваха, накъсаният й дъх пареше в гърлото. Единственото, което осъзнаваше, бе, че трябва да се махне възможно най-далеч от трупа и да каже на баща си.

Вместо да се прибере по пътя, откъдето беше дошла и който може би беше затворен, Алаис инстинктивно се насочи към Сан Висан и Родезката порта, свързваща предградието с Каркасон.

Улиците бяха оживени и Алаис трябваше да си проправя път. Колкото повече се приближаваше към входа на Града, толкова по-силни и натрапчиви ставаха врявата и олелията на пробуждащия се човешки свят. Алаис се опита да не ги чува и да мисли само как да стигне до портата.

По рамото я потупа някаква жена.

— Главата ви, госпожо — каза й тихо тя.

Гласът й беше добър, но сякаш идеше от много далеч.

Алаис забеляза, че косата й е спусната и разрошена и си сложи качулката. Ръцете й трепереха от изтощение и ужас. Продължи нататък, като се загърна с наметалото с надеждата да скрие петната от кал, бълвоч и зелени речни водорасли.

Всички се бутаха, блъскаха се и крещяха. На Алаис й се стори, че ще припадне. Подпря се на стената. Часовоите на стража пред Родезката порта кимаха на местните хора и ги пускаха без излишни въпроси, но спираха скитниците и просяците, циганите, сарацините и евреите, като ги разпитваха по каква работа идват в Каркасон и претърсваха вещите им по-грубо от необходимото, докато не получеха малки шишета бира или монети.

Пуснаха Алаис, без дори да я поглеждат.

Сега тесните улички на Града гъмжаха от зяпачи, търговци, добитък, войници, ковачи, jongleurs 16 16 Странстващи поети и музиканти от средновековието (фр.). — Б.пр. , жени на консули заедно с прислугата, проповедници. Алаис вървеше с приведена глава — не искаше да я познаят.

Накрая съгледа познатите очертания на замъка Контал.

Плисна я облекчение. Очите й се напълниха с яростни сълзи. Вбесена от слабостта си, Алаис прехапа до кръв устните си.

Единственото, което искаше, беше да срещне баща си.

Майордом Пелтие беше в едно от хранилищата до кухнята в приземния етаж и току-що беше приключил със седмичната проверка на доставките на зърно и брашно. Олекна му, като видя, че няма мухлясали чували.

Бертран Пелтие служеше вярно на виконт Транкавел вече повече от осемнайсет години. В началото на мразовитата 1191 година го бяха повикали да се върне в родния Каркасон, за да заеме длъжността intendant — майордом, на деветгодишния Реймон-Роже, наследник на владенията на рода Транкавел. Беше очаквал тази вест и се беше прибрал с голямо желание, като бе довел със себе си и своята бременна съпруга, французойка, и двегодишната си дъщеря. Никога не беше харесвал студения влажен Шартр. В Каркасон беше заварил момче, прекалено зряло за възрастта си, покрусено от загубата на своите родители и опитващо се да се справи с отговорността, стоварила се върху невръстните му плещи.