Кейт Мос - Лабиринтът

— Явно се е метнал на баща си — отбеляза тя и го боцна с пръст по увисналото шкембе.

— И жената така разправя.

— Предай й много поздрави от мен, Беранже, чу ли?

— Тя ще бъде признателна, че я помниш, господарке. — Беранже замълча. — Сигурно искаш да те пусна да минеш?

— Ще отскоча само до Ciutat, може би и до реката. Няма да се бавя много.

— Наредено ни е да не пускаме никого — изръмжа другият часовой. — Заповед на майордом Пелтие.

— Теб никой не те пита — скастри го Беранже. — Не е заради това, господарке — допълни той вече по-тихо. — Знаеш какво е положението напоследък. Ако ти се случи нещо, господарке, и се разбере, че точно аз съм те пуснал, баща ти…

Алаис го хвана за ръката.

— Знам, знам — рече тя също тихо. — Но наистина е излишно да се притесняваш. Знам да се грижа за себе си. Освен това… — Алаис стрелна с очи другия часовой, който си бъркаше в носа и си бършеше пръстите в ръкава. — Каквито и изпитания да ме чакат на реката, те едва ли са по-неприятни от онова, което ти търпиш тук.

Беранже прихна.

— Нали ще ми обещаеш, че ще се пазиш?

Алаис кимна и поотвори наметалото, за да се види ловджийският нож.

— Ще се пазя. Имаш думата ми.

Беранже вдигна тежката дъбова греда, с която беше препречена външната врата, и я открехна колкото Алаис да се промуши навън. Тя му се усмихна, пъхна се под ръката му и излезе в широкия свят.

Щом излезе от сянката между кулите на портата, Алаис усети как се ободрява. Беше свободна. Поне за кратко.

От портата до равния мост, свързващ замъка Контал с улиците на Каркасон, се стигаше по дъсчена пътека. Росата по тревата в сухия ров под моста трепкаше в моравата светлина.

Алаис крачеше бързо, а наметалото й оставяше кръгчета в прахта. Не й се искаше стражата на отсрещния край да й задава въпроси. Провървя й. Часовоите бяха задрямали на поста си и не я видяха.

Алаис прекоси забързано голото пространство и се шмугна в плетеницата от тесни улички, водещи към Кулата на Аварската воденица, най-старата част от крепостните стени. От портата се излизаше направо в зеленчуковите градини и faratjals, пасищата около Града и при северното му предградие Сан Висан. По това време на деня оттук човек можеше да стигне най-бързо до реката, без да го забележи никой.

Алаис запретна поли и тръгна предпазливо сред свидетелствата за поредната бурна нощ в taberna Sant Joan dels Evangelis 15 15 Пивница „Свети Йоан евангелист“ (окситански). — Б.пр. . Из прахта се въргаляха набити ябълки, недоядени круши, оглозгани кокали и счупени шишета от бира. Малко по-нататък в един от входовете се беше сгушил просяк, който спеше, отпуснал ръка върху огромно мръсно старо куче. При кладенеца други неколцина мъже сумтяха и хъркаха толкова силно, че заглушаваха птиците.

Часовоят при задната порта изглеждаше много умърлушен: кашляше и плюеше и се беше омотал с наметалото така, че се виждаха само върхът на носа му и веждите. Не искаше да го безпокоят. Отпърво не обърна внимание на Алаис. Тя бръкна в кесията и извади една монета. Без дори да поглежда към младата жена, мъжът от стражата хвана монетата с мръсна ръка, пробва я със зъби, после вдигна резетата и отвори задната порта колкото Алаис да мине през нея.

Пътеката надолу по външното укрепление беше стръмна и камениста. Минаваше между високите предпазни дъсчени стени и от нея не се виждаше почти нищо. Но Алаис беше напускала по нея Града много пъти и вървеше без усилие. Заобиколи ниската кръгла дървена кула, следвайки течението на бързата вода, където тя се спускаше като по воденичен улей по укреплението.

Гъсталакът я дереше по краката и бодилите се закачаха в роклята й. Докато Алаис слезе от укреплението, подгъвът на наметалото й се намокри от тревата и стана наситеноморав. Върховете на кожените й пантофки също потъмняха от влагата.

Още в мига, когато излезе от сянката на дъсчената ограда и видя пред себе си широкия свят, Алаис усети как я преизпълва въодушевление. Над Черната планина в далечината се стелеше бяла юлска мараня. Небето беше изпъстрено с розови и алени ивици.

Докато стоеше и се взираше в съвършения килим на нивите с ечемик, царевица и пшеница и в горите, разпрострели се докъдето поглед стига, Алаис усети присъствието на миналото, което я обгръщаше от всички посоки. На духове, приятели и призраци, които протягаха ръце, нашепваха за живота си и споделяха с нея своите тайни.

Алаис никога не бе стигала по-далеч от земите на виконт Транкавел. Беше й трудно да си представи сивите северни градове — Париж, Амиен или Шартр, откъдето беше родом майка й. Те бяха само имена, думи без цвят и топлина, груби като езика — langue d’oil — на който говореха там. Но макар да нямаше с какво да сравнява, Алаис не можеше да повярва, че някъде може да има пейзаж, тъй прелестен и траен, далеч от всичко тленно, както пейзажа в Каркасон.