Кейт Мос - Лабиринтът

Години наред в кухите часове между здрача и зазоряването сестра й беше спала до нея, а баща й беше говорил и говорил, за да отпъди обсебилите я бесове. Не беше позволил на черните качулки или на католическите свещеници да се доближат със своите суеверия и лъжливи символи.

Думите му я бяха спасили.

— Гилем! — прошепна Алаис.

Мъжът й спеше непробудно, с опънати ръце, сякаш цялото легло е негово. По възглавницата на ветрило се беше разпиляла дългата му къдрава коса с мирис на пушек, на вино и конюшня. Капаците на прозореца бяха оставени отворени, за да е по-прохладно, и отвън се процеждаше лунна светлина. Вече се съмваше и Алаис видя как по страните на Гилем се чернее наболата брада. Той се намести насън и златната верижка около врата му проблесна и затрептя.

На Алаис й се искаше мъжът й да се събуди и да й каже, че няма от какво да се страхува, че всичко е наред. Но той продължаваше да спи дълбоко, а тя не искаше да го буди. Безстрашна във всичко останало, в брака беше още неопитна и се държеше предпазливо с мъжа си. Затова се задоволи да прокара пръсти по гладките му, почернели от слънцето ръце и по раменете, стегнати и широки от тренировките с меч и с копие, за да е добър на рицарските турнири. Дори докато Гилем спеше, Алаис усещаше живота под кожата му. А при спомена как са прекарали началото на нощта се изчерви.

Алаис беше във властта на усещанията, които Гилем пробуждаше у нея. Радваше се, че сърцето й трепва всеки път, когато го зърне най-неочаквано, че земята сякаш се размества под нозете й, когато Гилем й се усмихне. Същевременно не й беше приятно, че се чувства безсилна. Страхуваше се, че любовта я прави слаба и я замайва. Не се и съмняваше, че обича Гилем, но знаеше, че не се отпуска докрай.

Алаис въздъхна. Единственото, на което можеше да се надява, бе с времето да й стане по-лесно.

Нещо в променящата се светлина, в мрака, който от черен стана сивкав, и в намека за птича песен, която се чуваше от време на време сред дърветата в двора, й подсказа, че зората не е далеч.

Стана и отиде на пръсти до скрина в дъното на стаята. Плочите под краката й бяха студени, рогозката я дращеше по стъпалата. Повдигна капака, махна торбичката лавандула върху купчината дрехи и извади обикновена тъмнозелена рокля. Потрепери и стъпи вътре в нея, промуши ръцете си в тесните ръкави, придърпа я над фустанелата си и пристегна здраво колана.

Беше на седемнайсет години и още не бе придобила заоблените, меки женски форми. Роклята стоеше някак безформено на слабичкото й тяло, сякаш беше чужда. Алаис се подпря с ръка на масата, обу удобни кожени пантофки и взе от облегалката на стола любимото си червено наметало. По краищата и по подгъва беше обточено с ширит със сложна синьо-зелена шарка, която Алаис сама беше измислила за сватбата си преди половин година. Беше везала седмици наред. Беше шила целия ноември и декември, пръстите й изтръпваха и я боляха, но тя бързаше да успее навреме.

Алаис насочи вниманието си към кошницата, оставена на пода до скрина. Провери дали вътре са торбичката за билки и кесията й, а също ивиците плат, с които да завързва растенията и корените, ножицата и мотичката. Накрая пристегна добре с панделката наметалото около врата си, пъхна ножа в ножницата на кръста си и си сложи качулката, за да прикрие дългата си несплетена коса. Мина тихо през стаята и излезе в коридора.

Още не се беше зазорило и в тази част на замъка, където бяха жилищните помещения, нямаше никой. Алаис забърза по коридора към стръмната тясна стълба, а наметалото й засвистя тихо над каменния под. Млад прислужник спеше сгърбен и подпрян на стената пред стаята на сестра й Ориан.

Когато заслиза по стъпалата, откъм кухнята в приземния етаж долетяха гласове. Слугите вече работеха усърдно. Чу се плесница, последвана от крясък: някое от момчетата имаше нещастието да започне деня с тежката ръка на готвача, стоварила се върху тила му.

Зададе се и един слуга — едва вървеше под тежестта на огромното буре с вода от кладенеца.

Алаис се усмихна.

— Bonjorn 9 9 Добър ден (окситански). — Б.пр. .

— Bonjorn, господарке — отвърна той предпазливо.

— Изчакай малко — додаде тя, после избърза напред по стълбите, за да му отвори вратата.

— Merce 10 10 Благодаря (окситански). — Б.пр. , господарке — рече слугата вече не толкова сковано. — Grand merce 11 11 Много благодаря (окситански). — Б.пр. .

В кухнята цареше врява и суетня. От огромния payrola — казан, окачен на кука над открития огън, се кълбяха облаци пара. Един по-възрастен слуга взе бурето с водата, изля я в казана и мълчаливо го върна на момчето. То го пое, погледна Алаис и пак се отправи към кладенеца.