Кейт Мос - Лабиринтът

В крака я пронизва остра болка, Алис обаче не може да спре, защото зад нея има нещо, което се приближава все повече. Пътеката под краката й е много стръмна. Тя чува как отдолу пукат сухи коренища и камъчета. Но няма никакви други звуци. Няма птици, които да пеят, гласове, които да викат, чува се само запъхтяното й дишане. Пътеката лъкатуши, застъпва се сама със себе си, запраща я ту в една, ту в друга посока, докато накрая Алис завива и съглежда тиха стена от пламъци, препречила пътя. Нагънат стълб от огън, бял, златен и червен, който се усуква и постоянно мени формата си.

Алис вдига инстинктивно ръце, за да предпази лицето си от яростната жега, макар че не я усеща. Вижда лица, хванати като в капан в танцуващите пламъци.

Опитва се да спре. Длъжна е да спре. Краката й кървят и са раздрани, дългата й пола е мокра и й пречи, ала нейният преследвач е вече по петите й и нещо, над което тя няма власт, я тласка към смъртоносната прегръдка на огъня.

Тя няма друг избор, освен да скочи, ако не иска да бъде изпепелена от пламъците. Точно като дим се извисява на спирала във въздуха и се понася високо над жълтото и оранжевото. Вятърът сякаш я вдига още по-нависоко.

Някой — жена — я вика по име, макар че го произнася странно.

Алаис.

Тя е в безопасност. Тя е свободна.

Сетне познатите студени пръсти, които се впиват в глезените й и я смъкват на земята. Не, не пръсти, а вериги. Чак сега Алис забелязва, че държи в ръката си нещо — книга, прихваната с кожени връзки. Осъзнава, че той иска точно нея. Те искат точно нея. Разгневени са, защото са загубили книгата.

Ако можеше да говори, Алис сигурно щеше да се разбере с тях. Ала главата й е изпразнена откъм думи и устата й е неспособна да изрече и звук. Започва да се дърпа и да рита, ала желязната хватка около краката й е много здрава. Разпищява се и нещо я повлича обратно към огъня.

Тя пак надава писък и усеща как гласът й се бори дълбоко вътре в нея, за да бъде чут. Този път звукът нахлува шеметно обратно. Алис чувства, че истинският свят се връща. Това не е познатият мраз в пещерата, а нещо различно, наситено и ярко. Вътре в него Алис различава беглите очертания на лице, красиво и неясно. Същият глас отново я вика по име.

Алаис.

Вика я за последен път. Това е гласът на приятелка. А не на човек, който иска да й причини зло. Алис се мъчи да отвори очи, понеже знае, че ако види, ще разбере. Но не успява. Не успява докрай.

Сънят започва да отстъпва и тя отново е свободна.

„Време е да се събудя. Трябва да се събудя.“

Сега в главата й звучи друг глас, различен от първия. Алис отново усеща ръцете и краката си, издраните колене, които смъдят, и кожата, охлузена там, където е падала. Усеща и че някой я е хванал грубо за раменете и я разтърсва, за да я върне към живот.

— Алис! Събуди се, Алис!

Каркасон

Юли, 1209 година

Алаис се събуди внезапно и стресната, седна с широко отворени очи в леглото. В гърдите й запърха страх. Младата жена притисна ръка до разтуптяното си сърце.

В началото още не се беше отърсила от съня. Усещаше, че се рее, че гледа самата себе си от голяма височина като каменните чудовища, които се мръщят на минувачите от покрива на катедралата в Сан Назари.

Малко по малко стаята отново застана на фокус. Алаис беше в леглото си в замъка Контал. Очите й постепенно свикнаха с мрака. Сега вече не я застрашаваха слабите чернооки хора, които нощем я преследваха, дращеха я с остри пръсти и я дърпаха. „Сега те не могат да ме достигнат.“ Словата, изсечени върху камъните — по-скоро изображения, отколкото думи, които не й говореха нищо, — бяха изчезнали като струйка дим в есенния въздух. Огънят също беше избледнял и се беше превърнал само в спомен в съзнанието й.

Предчувствие? Или просто кошмар?

Алаис нямаше как да разбере. Страхуваше се да узнае.

Пресегна се към балдахина на леглото, сякаш, ако докосне нещо веществено, и тя самата няма да се чувства толкова прозрачна и безплътна. Износеният груб плат между пръстите й, пълен с прах и с познатите миризми на замъка, й вдъхна увереност.

Нощ след нощ — все един и същ сън. Когато беше малка и се беше будила ужасена в тъмното, с пребледняло и мокро от сълзите лице, до нея неизменно беше баща й. Свещите се топяха и биваха заменяни с други, а той шепнешком разказваше премеждията си в светите земи. Разправяше й за безкрайните морета на пустинята, за извивките и кубетата на джамиите, как сарацините са били призовавани за молитва. Описваше дъхавите подправки, ярките цветове и лютивия вкус на храната, блясъка на кървавочервеното слънце, залязващо над Йерусалим.