Кейт Мос - Лабиринтът

Пелтие кимна одобрително. Беше доволен. Франсоа се беше справил добре в негово отсъствие. Всичко изглеждаше както трябва и съответстваше на любезността и гостоприемството, които гостите на виконт Транкавел имаха право да очакват.

Въпреки нещастното си детство Франсоа беше добър слуга. Майка му беше прислужница в дома на Маргьорит, французойката, за която Пелтие се беше оженил, и беше обесена за кражба, когато Франсоа бе съвсем невръстен. Не се знаеше кой му е баща. Когато преди девет години жената на Пелтие почина, той взе при себе си Франсоа, обучи го и го назначи в замъка. От време на време си позволяваше да изпитва задоволство какъв добър слуга се е оказал младежът.

Пелтие излезе навън в Парадния двор. Тук беше прохладно и той се позадържа на прага. Около кладенеца играеха деца и бавачките ги пошляпваха по краката, ако лудориите им станеха прекалено буйни. Хванати под ръка, в здрача се разхождаха девойки, които си говореха и шепнешком си споделяха тайни.

В началото Пелтие не забеляза тъмнокосото момченце, което седеше с кръстосани крака на стената при параклиса.

— Господарю, господарю — провикна се хлапакът и скочи на земята. — Трябва да ви предам нещо.

Пелтие не му обърна внимание.

— Господарю — настоя малчуганът и го подръпна за ръкава. — Майордом Пелтие, важно е.

Детето сложи нещо в ръката му. Беше писмо, написано върху плътен жълтеникав пергамент. Сърцето на Пелтие трепна. От външната страна с познат характерен почерк бе изписано неговото име.

Той сграбчи малчугана за яката.

— Откъде си го взел? — разтърси го той грубо. — Говори. — Момчето се загърчи и се опита да се отскубне. — Казвай! По-бързо!

— Даде ми го един мъж при портата — проплака хлапето. — Не ме бийте. Не съм направил нищо.

Пелтие го разтресе още по-силно.

— Какъв мъж?

— Ами мъж.

— А, така няма да се разберем — подвикна Пелтие. — Ще ти дам един sol 29 29 Окситанска парична единица, монета. — Б.пр. , ако ми кажеш каквото те питам. Мъжът млад ли беше или стар? Войник ли беше? — Той се замисли. — Евреин?

Изстрелваше въпросите един след друг. Детето му обясни, че си играело с приятели в рова на замъка. На здрачаване при тях дошъл мъж и попитал дали някое от децата познава майордом Пелтие. Момчето казало, че го познава, и тогава непознатият му дал един сол, за да занесе писмото. Било много важно и спешно.

Мъжът бил на средна възраст, нито млад, нито стар. Не бил много мургав, но не бил и с бяла кожа. Нямал отличителни белези, не бил сипаничав. Момчето не било забелязало дали непознатият носи пръстен, защото ръцете му били пъхнати под наметалото.

Накрая Пелтие реши, че е научил каквото има да научава, затова, доволен, бръкна в кесията и даде на малчугана една монета.

— Вземи. За услугата. А сега върви.

Детето не чака да му повтарят. Отскубна се от хватката на майордома и хукна колкото му крака държат.

Пелтие отново влезе вътре, като притискаше писмото плътно до гърдите си. Не забеляза никого, докато бързаше по коридора към стаята си.

Вратата беше заключена. Пелтие се прокле, задето е толкова предпазлив, и затърси ключа. Франсоа беше запалил газеничетата и както всяка вечер, беше донесъл кана вино и два глинени бокала. Беше ги оставил с подноса на масата в средата на стаята.

За да се поуспокои, Пелтие си наля от виното, главата му беше пълна с мъгляви образи, със спомени от светите земи и дългите червени сенки на пустинята. За трите книги и за древната тайна, която страниците им пазеха.

Виното започна да киселее на езика му и го парна по гърлото. Пелтие го изпи на един дъх, после напълни отново бокала. Много пъти се беше опитвал да си представи как ще се чувства в този миг. А сега, когато той най-сетне беше настъпил, Пелтие се беше вцепенил.

Седна и сложи писмото на масата. Знаеше какво пише в него. Това беше вестта, която Пелтие чакаше от дълги години, още откакто беше дошъл в Каркасон. И все пак се страхуваше от нея. В онези дни благоденстващите земи на Миди, прочути със своята търпимост, му се бяха стрували безопасно място, където да се скрие.

Годишните времена идваха и си отиваха и Пелтие престана да чака да го призоват. Всекидневието надделя. Мислите за книгите се заличиха в съзнанието му. Накрая той почти забрави, че чака.

Бяха минали повече от двайсет години от деня, когато за последен път беше видял човека, написал писмото. Сега си даде сметка, че до днес дори не е знаел дали неговият учител и наставник е още жив. Тъкмо Хариф го беше научил да чете в сянката на маслиновите горички край Йерусалим. Тъкмо Хариф бе пробудил сетивата му за един свят, по-славен, по-великолепен от всичко, което Пелтие бе познавал дотогава. Тъкмо Хариф му беше помогнал да проумее, че сарацините, юдеите и християните следват различни пътища към един и същ бог. Тъкмо Хариф му беше разкрил, че зад всичко, което познаваме, е заложена истина, много постара, много по-древна и абсолютна от всичко, което може да предложи днешният свят.