Кейт Мос - Лабиринтът

А от Гилем нямаше и следа.

Алаис въздъхна, не й беше никак приятно, че се е затворила тук. Тръгна напред-назад из стаята, сновеше от масата до стола и обратно и търсеше с неспокойни пръсти нещо за вършене. Спря пред гергефа и се взря в малкия гоблен, който тъчеше за господарката Агнес: какви ли не диви зверове и птици с извити на дъга опашки се катереха и впиваха нокти в стената на замък. Ако лошото време или задълженията й я задържаха в стаята, Алаис обикновено намираше утеха в гоблена.

Тази вечер обаче нямаше сили да се заеме с нищо. Иглите си стояха недокоснати върху възглавничката, ширитът, който Сажо й подари, лежеше неразопакован до тях. Отварите, които Алаис беше приготвила от ангеликата и зарасличето, бяха старателно надписани и подредени на дървената полица в най-прохладната и тъмна част на стаята. Алаис вдигна дъската и я разглежда, докато й втръсна. Пръстите й изтръпнаха да очертават отново и отново рисунката с лабиринта. Младата жена чакаше, чакаше.

— Es totjorn lo meteis — прошепна тя.

Все една и съща песен.

Отиде до прозореца и се взря. Оттам я погледна малко, сериозно сърцевидно лице с умни кафяви очи и бледи страни, нито грозно, нито красиво. Алаис намести яката на роклята си, както беше виждала, че правят други момичета. Дали, ако пришиеше дантела…

На вратата се почука рязко.

Perfin. Най-после.

— Тук съм — провикна се Алаис.

Вратата се отвори. Усмивката върху лицето на младата жена застина.

— Франсоа! Какво има?

— Майордом Пелтие ви вика, господарке.

— По това време?

Франсоа запристъпва притеснено от крак на крак.

— Чака ви в стаята си. Мисля, че трябва да побързате, Алаис.

Тя го погледна, изненадана, че я нарича по име. Никога досега не беше допускал такава грешка.

— Да не се е случило нещо? — попита младата жена. — Да не би баща ми да не се чувства добре?

Франсоа се поколеба.

— Много е… угрижен, господарке. Ще се радва, ако отидете при него.

Тя въздъхна.

— Цял ден все обърквам нещо.

Слугата беше озадачен.

— Моля?

— Не ми обръщай внимание, Франсоа. Не съм в настроение. Ще дойда, разбира се, щом баща ми го иска. Тръгваме ли?

В стаята си в другия край на замъка Ориан седеше в средата на леглото, подвила под себе си дълги красиви крака.

Беше присвила като котка зелените си очи. Усмихна се доволно, докато прокарваха гребена през черните й, падащи на водопад къдрици. От време на време усещаше как костените зъби на гребена я докосват съвсем лекичко, нежно и многозначително по кожата.

— Действа ми много… успокояващо — каза Ориан.

Зад нея стоеше мъж. Беше гол до кръста и между широките му, яки плещи проблясваше пот.

— Успокояващо ли, госпожо? — повтори той развеселен. — Намеренията ми бяха други.

Ориан усети върху врата си топлия му дъх. Мъжът повдигна косата й и я усука отзад на гърба.

— Много си красива.

Започна да разтрива гърба и шията й — отпърво нежно, сетне по-силно. Ориан сведе глава, докато опитните му ръце се плъзгаха леко по скулите, носа и брадичката й, сякаш за да запомнят чертите й. От време на време слизаха надолу към нежната бяла кожа на врата й.

Ориан доближи ръката му до устните си и прокара език по върховете на пръстите му. Мъжът я придърпа към себе си. Тя усети горещото му силно тяло, почувства и члена му, който бе долепен до гърба й и който доказваше колко силно я желае мъжът. Той я обърна с лице към себе си, раздалечи с пръсти устните й, после започна да я целува бавно.

Тя не обърна внимание на стъпките в коридора, докато на вратата не се заблъска.

— Ориан! — извика някой пискливо и сприхаво. — Там ли си?

— Жеан! — прошепна тя съвсем тихо — беше по-скоро подразнена, отколкото разтревожена, че ги прекъсват. Отвори очи. — Нали каза, че още няма да си дойде?

Мъжът погледна към вратата.

— Мислех, че ще се забави. Когато си тръгнах, останах с впечатлението, че ще бъдат при виконта още доста време. Заключено ли е?

— Разбира се — потвърди Ориан.

— Той няма ли да се усъмни?

Жената вдигна рамене.

— Не е толкова глупав, че да влиза, ако не е поканен. Но въпреки това се скрий. — Тя посочи малката ниша зад гоблена в другия край на леглото. — Не се притеснявай — усмихна се Ориан, забелязала изражението му. — Ще го отпратя възможно най-бързо.

— И как?

Ориан обви ръце около врата му и го притегли до себе си така, че той да усети как миглите й го гъделичкат по кожата. Мъжът потрепери.

— Ориан! — изписка Конгост. — Отвори незабавно вратата!