Кейт Мос - Лабиринтът

Тя зяпна изумена.

Конгост се вцепени и загледа ръката си, сякаш тя нямаше нищо общо с него.

— Ориан, аз…

— Жалък си — изкрещя му тя. От устните й потече кръв. — Казах ти да си вървиш. Хайде, тръгвай. Махай ми се от очите!

За миг й се стори, че Конгост ще започне да се извинява. Но когато той вдигна очи, Ориан видя в тях не срам, а омраза. Въздъхна облекчено. Нещата щяха да се разиграят според плана й.

— Отвращаваш ме — изкрещя Конгост и се дръпна от леглото. — Ти си като животно. Не, по-страшна си от животно, защото съзнаваш какво правиш. — Той грабна синьото й наметало, хвърлено на пода, и го запокити в лицето й. — Покрий се. Когато се върна, не искам да те заварвам разкрачена като уличница.

След като се увери, че мъжът й наистина си е тръгнал, Ориан легна отново и се зави с наметалото. За пръв път през четиригодишния им брак старият немощен глупак, за когото баща й я беше принудил да се омъжи, най-после бе успял да я изненада. Тя със сигурност бе целяла да го ядоса, но не беше очаквала той да я удари. И то толкова силно. Ориан прокара пръсти по кожата си, която още я болеше от плесницата. Конгост нарочно й беше причинил болка. Дали щеше да й остане синина? Какво пък! Тогава Ориан щеше да покаже на баща си докъде я е довел с решението си.

Засмя се горчиво. Тя не беше Алаис. Баща й държеше само на Алаис, колкото и да се опитваше да го прикрие. Като външност и характер Ориан приличаше прекалено много на майка си, та баща й да я харесва. Все едно му беше, дори и Жеан да я пребиеше от бой. Щеше да отсъди, че си го е заслужила.

За миг Ориан даде воля на ревността, която криеше от всички освен от Алаис, и тя изби иззад съвършената маска върху красивото й непроницаемо лице. Беше й много криво, че няма власт, няма влияние, чувстваше се разочарована. Какво, като е млада и хубава, щом е обвързана с мъж без амбиции и бъдеще, с мъж, който никога не е вдигал меч? Не беше честно по-малката сестра Алаис да има всичко, за което Ориан мечтаеше и което й беше отказано. А то й се полагаше по право.

Тя усука плата между пръстите си, сякаш щипеше Алаис по бледата кльощава ръка. Грозната, разглезена Алаис, която получаваше всичко, каквото си пожелае. Ориан стисна още по-силно и си представи как по ръката на сестра й избива червенина.

— Не трябваше да се заяждаш с него — екна в тишината гласът на любовника й.

Ориан почти беше забравила, че и той е тук.

— Защо пък да не се заяждам? — възкликна тя. — Това е единственото удоволствие, което мога да получа от него.

Мъжът излезе крадешком иззад завесата и докосна Ориан по бузата.

— Заболя ли те? Останал ти е белег.

Ориан се усмихна, развеселена от загрижеността в гласа му. Колко малко я познаваше той! Виждаше само каквото искаше да види, образа на жената, за каквато я мислеше.

— Няма ми нищо — отвърна Ориан.

Сребърната верижка около врата му се допря до кожата й, когато се наведе да я целуне. Тя надуши желанието му да я обладае. Прокара длани по бедрата му, където кожата беше бяла и мека в сравнение със златистия загар по гърба, ръцете и гърдите му, сетне премести очи по-нагоре. Усмихна се. Мъжът беше чакал прекалено дълго.

Наведе се, за да поеме члена му с уста, ала мъжът я изтика да легне и коленичи пред нея на пода.

— А от мен какви наслади искаш, повелителко моя? — попита той и раздалечи нежно краката й. — Това ли?

Ориан прошепна нещо, когато мъжът се наведе и я целуна.

— Или това?

Устните му се плъзнаха по-надолу, към скритото й потайно местенце. Ориан затаи дъх, когато езикът му заигра по кожата й. Мъжът започна да я хапе леко, да я лиже и възбужда.

— Или може би това?

Младата жена усети ръцете му — силни и здрави — около кръста си, когато той я притегли към себе си. Тя обви крака около гърба му.

— Или може би всъщност искаш ето това? — продължи мъжът с глас, треперлив от желанието, и после я облада. Ориан простена от удоволствие и заби нокти в гърба му. — Съпругът ти каза, че си уличница, нали? Я да проверим дали наистина е така.

Докато чакаше Алаис, Пелтие сновеше напред-назад из стаята си.

Сега беше по-прохладно, но по широкото му чело пак имаше пот и лицето му беше пламнало. Трябваше да е долу в кухнята и да държи под око слугите. Но моментът беше изключително важен и той мислеше само за едно. Чувстваше, че е на кръстопът. Всичко, което беше ставало в живота му досега, всичко, което щеше да се случва оттук нататък, зависеше от решението, което Пелтие щеше да вземе.