Лоренцо Каркатера - Вълка

— Оставете го той да ви разпознае. Очите, езика на тялото, изнервения поглед. Колкото по-малко време остава да натисне бутона, толкова повече се увеличава адреналинът в кръвта му, толкова по-пресилени са движенията му. Всички те казват, че искат да умрат, но това не е лесна работа.

— Щом го засечете, действайте — нареди им Анджела. — Обектът трябва да бъде неутрализиран, без да се задейства устройството.

Раза се присъедини към група японски туристи и си проправи път към изхода в дъното на залата.

— Изглежда, Раза няма да остане за фойерверките — казах аз. — Джон, проследи го и се погрижи да не стигне далеч.

— Разбрано — отвърна той.

— Манцо, руснаците са твои, докато ние се занимаваме с обекта — обади се Анджела. — Не си хаби куршумите, стреляй на поражение. В залата има едно ченге, то ще ти помогне.

— Ченгето има ли си име? — попита той.

— Франтони — рече тя.

Флоренция, Италия

— Гледам те и не виждам човек, готов да умре днес — каза Бърк на Аврим.

Аврим беше изненадан от приближаването му. Бърк излъчваше спокойствието на човек, който е еднакво добър и с ръцете, и с оръжието, поради което Аврим направи усилие да прикрие паниката си и да запази спокойствие.

— Аз съм тук като теб, за да видя статуята на Давид — отвърна Аврим.

— Двама руснаци те приближават отляво — докладва Пиърс в микрофона.

Бърк продължи да гледа Аврим.

— Много е лесно да докажеш, че греша — каза. — Ще отнеме само няколко секунди.

— Какво искаш от мен? — попита го Аврим. Почувства, че тълпата около тях сякаш затяга обръча. Зави му се свят, обзе го страшна жажда.

— Разтвори якето — каза Бърк и се приближи още до него, като усети, че руснаците идват отзад.

— Още трима стрелци приближават отпред — обади се Пиърс.

— Имам чисто поле за стрелба по един от тях — обади се Киндър. — След като го уцеля, хората ще побягнат да се скрият и ще имам няколко секунди. Но пак ще остане голяма тълпа.

— Още трима са от моята страна на статуята — докладва Маласън. — Отава напечено.

— Няма да разтварям якето си — отвърна Аврим.

Бърк го сграбчи за ръцете. Движението слиса терориста и той подскочи.

— Какво правиш? — попита.

— Не е необходимо да отваряш якето, бутонът на детонатора е в някой от джобовете ти. — Бърк здраво стискаше китките на Аврим. — Няма да ти позволя да го направиш.

— Няма да можеш да ме държиш така цял ден — отвърна атентаторът и се поокопити. — Някои от тълпата вече гледат към нас. Скоро пазачите ще разберат също и ще дойдат тук. На мен ми трябва само секунда.

Бърк погледна над рамото на Аврим и забеляза двама от руските стрелци да се приближават. Всеки от тях държеше ниско на нивото на бедрата пистолет „Глок“.

— Щом тръгнем с моя нов приятел, започнете да чистите компанията — нареди Бърк в микрофона. — Но не вдигайте шум. Очистете колкото можете повече безшумно.

— С кого говориш? — попита Аврим и също забеляза двамата руснаци, които вървяха към тях.

— И ако видите, че обектът се съпротивлява — добави Бърк, гледайки Аврим — очистете го бързо в челото или в тила. Ако аз преча, стреляйте първо по мен, после по него.

Бърк завъртя Аврим, като изви ръцете му зад гърба, и заедно с него тръгна към изхода на Галерия.

Той изчисли, че има петнайсет секунди, преди Галерията да се превърне в бойна зона.

Ватикана, Италия

Стоях в средата на „Сикстинската капела“ и търсех сред посетителите лицето на безумника, дошъл тук да я разруши. Раза не би избрал невинна душа за такава грандиозна задача. Не би рискувал с човек, който да се поколебае или да направи грешка в последната минута. Той би се спрял на някого, за когото разрушението на Капелата би имало по-дълбок смисъл. Някой, който би превъзмогнал емоцията със сила.

И който може да потисне страха си и да се концентрира върху задачата си.

Огледах тълпата, търсейки лицето на този някой.

Лице, белязано колкото с желанието за унищожение, толкова и с решителност.

Лице като моето.

В слушалката ми прозвуча гласът на Джон:

— Никъде не виждам Раза.

— Във всяка зала имаме две камери — отвърнах. — Продължавай да търсиш. Едва ли е далеч. Той би искал да проследи докрай всичко да мине по план.

Обърнах се наляво и забелязах мъж в тъмнокафяво спортно яке и панталон в същия цвят. Той носеше дебели очила и шалче на врата. И двете му ръце бяха пъхнати в джобовете на панталона. Правеше всичко възможно да изглежда спокоен, но не можеше да прикрие притеснението си. Беше на около четирийсет и пет, с добре поддържана брада и видим белег, който започваше от ъгъла на окото му и минаваше по диагонал по цялата дължина на бузата, като частично беше скрит от брадата.