Лоренцо Каркатера - Вълка

Анджела се наведе напред и потупа шофьора по рамото.

— Колко време продължават тези обиколки? — попита.

— Колкото поискате — отвърна весело шофьорът и насочи колата към Пантеона. — Четирийсет и пет минути, седем часа — ваша воля!

— Тогава спри на следващия завой.

— Къде отиваш? — попитах я.

— Да се поразходя — отвърна Анджела. — Не се притеснявай. Няма да съм сама. Брунело и Манцо няма да ме изпускат от поглед.

Колата бавно спря. Анджела се наведе към мен, целуна ме по бузата и дръпна ръката си. После слезе от колата и тръгна пеш към Пантеона. Брунело и Манцо я последваха на известно разстояние.

Аз останах да седя в онази глупава електрическа кола и я съпроводих с поглед, докато се скри в тълпата.

Флоренция, Италия

Дейвид Лий Бърк беше застанал с гръб към статуята на Давид, загледан в хората, които се тълпяха около скулптурата.

Дженифър Маласън беше в единия ъгъл на залата, притиснала гръб към студената стена, със скицник в ръцете.

Робърт Киндър тихо разговаряше с възрастна двойка англичани, които бяха за първи път във Флоренция, за да отпразнуват трийсет и пет годишнината от сватбата си в компанията на този шедьовър на Микеланджело.

Франклин Джей Пиърс стоеше на входа на галерията с пътеводител в ръката и изучаваше лицата на посетителите, които влизаха в голямата и ярко осветена зала.

Карл Андерсън се беше свил между двама студенти по история на изкуството, близо до входа за Галерията, и вече беше забелязал двамата руски стрелци, които също чакаха на опашката на около четири-пет метра зад него.

Бевърли Уивър седеше в черен микробус с работещ двигател, паркиран зад ъгъла на сградата. Тя наблюдаваше едновременно шест компютърни монитора, три от които показваха вътрешността на галерията, а останалите три — отвъд. Тя също така имаше радиовръзка и можеше да чува и да вижда всеки един от екипа и да ги предупреди светкавично, ако се наложи. „Безшумната шесторка“ беше по местата си.

Аврим беше навел глава в мълчалива молитва, застанал по средата на дългата опашка. Всяка крачка напред сякаш отнемаше цяла вечност. Той беше облечен в черна тениска и широко яке с логото на нюйоркските „Янки“, малко прекалено за влажния климат, но идеално да скрие тънкото, но тежко устройство, закрепено с кожени ремъци за гърдите му.

Устройството му беше донесено по-рано сутринта от неизвестен куриер — млад и слаб тийнейджър, когото не беше виждал преди. Куриерът почука на вратата на апартамента му и му подаде запечатана кутия на „Амазон“. Той кимна и благодари, когато Аврим взе кутията, метна се на старото си червено колело и потегли нагоре по Виа Пиетро Марончели под внушителните сенки на футболния стадион.

На Аврим му трябваше по-малко от час, за да отвори пакета с тъп кухненски нож и отвътре да се покаже устройството. Повече време отне да се изкъпе и да избере подходящи дрехи, тъй като не можеше да се отърве от обзелия го страх. Седна, помоли се и изпи чаша хладък чай. После стана, отиде до кутията, извади устройството и го подържа в ръцете си. Изненада се колко е леко и колко грубо е сглобено. В същото време си даде сметка каква разрушителна сила крие едно такова устройство и колко души могат да загинат от него.

Аврим навлече на себе си устройството, като главата му едва мина през тесния отвор, и закопча кожените ремъци. След това избърса лицето и дланите си с мокра кърпа и посегна към якето с емблемата на „Янките“ — последният подарък от неговия учител и приятел Раза.

В момента, на опашката пред Галерията, той погледна към двамата пазачи на входа, които се бяха фокусирали в лицата някъде зад него. Подаде билета си на млада жена в синьо яке и пола в същия цвят и зачака, докато тя скъса билета и му подаде отрязъка, като веднага след това протегна ръка към следващия посетител на опашката. Аврим мина покрай нея и влезе в малък вестибюл, зави надясно и влезе в Галерията.

Беше на уреченото място.

Ватикана, Италия

Забелязах руските стрелци много преди да засека Раза. Те се бяха разпръснали. Бяха десетина, ако ги бях преброил правилно, по двама в екип. Движеха се сред различни туристически групи, влизаха от една зала в друга. Аз имах в лявото си ухо миниатюрна слушалка и имах аудиоконтакт с Анджела, Брунело и Манцо. Четиримата се бяхме разположили из цялата сграда. Също така имах миниатюрна видеокамера, прикрепена към яката на черното ми кожено яке, която предаваше сигнал в Ню Йорк. Там Джон Лу се намираше в зала, откъдето на шест големи компютърни екрана можеше да вижда и да чува всичко, което правех.