Лоренцо Каркатера - Вълка

— Трябва да вървя, Джон — казах в микрофона. — Мисля, че открих нашия човек.

Направих няколко крачки към непознатия в очакване да се обърне към мен и да ме види.

— Поддържайте дистанция — наредих на Анджела и екипа ѝ. — И продължавайте да се оглеждате в случай, че съм сгрешил и това не човекът, който ни трябва.

— Нямаме време за грешки — отговори тя.

Приближих се до мъжа и застанах пред него. Видимо го смутих.

— Син или дъщеря? — попитах.

Мъжът се вторачи в мен няколко секунди, след това огледа тълпата около нас и отново се обърна към мен.

— Син и дъщеря — отвърна. — Преди две години, на този ден.

— На колко години бяха?

— Синът ми беше на дванайсет, дъщеря ми нямаше още десет. Прибираха се от училище заедно с техни приятели, когато бомбата… една бомба, изпратена от хора, които изглеждат като теб.

— И сега искаш да си отмъстиш. И са ти внушили, че с това, което се каниш да извършиш, ще получиш възмездие. Грешиш.

— Това е единственият начин — настоя мъжът.

— Не, не е. Единственото, което ще постигнеш, е да избиеш невинни хора, които не са желали зло на децата ти. Но няма да постигнеш справедливост. Няма да получиш възмездието, което целиш. Ако беше така, тогава аз щях да взривявам бомби на всяко едно многолюдно място, което видеха очите ми.

— Кого си изгубил? — попита ме той.

— Жена ми. И двете ми дъщери. Терористична атака.

— И не ти ли се прииска да убиеш всички терористи?

— Да, щом така ще стигна до единствения, който ми е нужен.

— Раза ли търсиш?

— Не знам.

— На мен ми останаха две деца — каза мъжът. — Раза ще им изпрати парите. За образование. Да си купят дом. Да живеят един по-добър живот от този, който аз мога да им осигуря.

— Така ли ти каза той? — попитах и усетих как решимостта и убеждението на атентатора го напускат. — Той казва така на всички. А авансово нищо ли не ти е платил?

Мъжът поклати глава.

Стиснах го за рамото.

— Децата ти ще останат без баща, но и пари няма да получат.

— Кой си ти? — попита ме той.

— Аз съм този, който ще те спре. Ти си по-различен от тях и от мен. Но всичко ще се промени, ако натиснеш бутона в джоба си. Това ще те направи мразен човек, заклеймен и ненавиждан дори от собствената ти страна. От собствените ти деца. От постъпката ти тук ще зависи тяхното отношение и с какво ще те запомнят.

Мъжът ме погледна и поклати глава.

— Раза ми даде думата си. И аз му дадох моята. Каквото е писано да се случи, ще се случи. И то ще се случи сега.

Притиснах дясната си длан до неговата, която беше скрита в джоба му — дланта, чиито пръсти бяха на милиметри от бутона на детонатора.

Изстрелях три куршума в него от упор. Пукотът на изстрелите беше частично заглушен от шума на тълпата и звъна на камбаните отвън. Обгърнах мъжа с ръка и го задържах, докато кръвта му образуваше локва в краката му. Една жена зад мен изпищя, друга закри устата си с длан, очите ѝ гледаха ужасено. Вдясно от мен един мъж извика за помощ.

— Излизай от там веднага! — каза Анджела в слушалката ми.

Бръкнах в джоба на мъжа и напипах часовниковия механизъм, отместих безжизнената му длан и извадих устройството. Погледнах го в очите — скоро щеше да умре. Бавно отдръпнах ръцете си от тялото му и той се строполи на пода като надут балон. Докато вървях към изхода на „Сикстинската капела“, уплашената и слисана тълпа се разтвори, за да ми направи път.

Вървях бавно до изхода и след като излязох навън, побягнах.

— Тръгвам да търся Раза — казах в микрофона.

Зад себе си чух стрелба, викове и писъци, полицейски свирки и аларми, които се задействаха във всеки ъгъл на Капелата. Брунело и Манцо със сигурност участваха в престрелката с руснаците, като в същото време осигуряваха на Анджела прикритие да излезе навън и да се присъедини към мен.

— Джон? — обадих се в микрофона. — Разполагаш ли с местоположението на Раза?

Тичах из коридорите, без да знам накъде да се насоча, губейки ценно време. Отговорът на Джон не беше много ясен заради смущения в сигнала.

— Насочва се към моста, който води към замъка „Сант Анджело“. — Беше мъжки глас, говореше английски с италиански акцент. — Древният път, по който папите са бягали при нападения срещу Ватикана.

— Франтони?

— Да — каза той.

— На наша честота ли си, или ни прихвана с полицейска радиостанция?

— На наша честота е — отговори вместо него Анджела. — Той ще те заведе където трябва.

Облегнах се на стената, за да си поема дъх, и за миг затворих очи.