Лоренцо Каркатера - Вълка

— По малко и от двете — отвърнах. — Засега само си гледай пътя.

— Искате панорамна обиколка или искате да се, ъъъ, погушкате?

— Английският ти е доста добър — казах му аз.

— За бивш жител на Бруклин ли? — Шофьорът отново се обърна към нас.

— Със семейството ли дойде или сам? — попитах.

— Ожених се за италианка. Истинска италианка, като твоята. Ако се влюбиш в италианска жена, бъди готов да живееш в Италия.

Усмихнах се.

— Изглежда, при теб е подействало.

— Няма от какво да се оплача, амико мио. Тя е добра жена, децата са страхотни, а и тази работа е достатъчно сигурна и ми дава покрив и храни всяка вечер.

— Внимавай, отпред има нисък свод — предупредих го. — Умно, единственият ти разход са акумулаторните батерии на тези чудесии. Доста са скъпички.

— Виждал ли си папамобила? Онзи, с който развеждат папата два-три пъти в годината?

— Да, какво за него?

— Акумулаторът на папамобила трябва да се сменя на всеки три месеца, без значение дали е изминал един километър или хиляда.

— Защо? — попита Анджела.

— Кой знае? — Шофьорът сви рамене. — Но на мен ми върши страхотна работа. Имам приятел във Ватикана и той запазва сменените акумулатори и ги продава по сто евро парчето. Просто, нали?

Спогледахме се с Анджела.

— Във Ватикана вършат повече далавери от нас — пошегува се тя.

Тълпата се разтвори, за да ни пусне да минем. Много от хората махаха или сочеха с ръце. Обиколките с електромобили още бяха новост, на по-малко от година, но италианците изглежда ги приемаха много охотно.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Забавна идея, но, разбира се, ако трябва да избягаме бързо, с нас е свършено.

— Винаги можем да скочим в движение и да тичаме.

— Хубаво е да чуя, че имаш резервен план — отвърна тя и се загледа в магазините.

— Ти се съгласи неохотно и не мога да те виня за това. Но се радвам, че си на моя страна.

— Решението ми беше продиктувано от бизнес съображения — отговори Анджела и се обърна към мен. — Но също така и от лични.

— Оттук мога да поема аз. Бърк и неговият екип са на път за Флоренция. Те ще се оправят с тангата там. С Ватикана ще се заема сам.

— А аз да се връщам в Неапол, така ли? — попита Анджела.

— Вече изгубих един приятел и голяма част от семейството си още преди да е започнало всичко. Не съм готов да изгубя още един човек, който не ми е безразличен.

— Оценявам загрижеността ти, Енцо, мио, но когато реших да се присъединя към теб в тази битка, не мислех да съм ти само поддръжка. Трябва да съблюдавам интересите и на моята организация, а тези негодници са не по-малка заплаха и за нас.

Дясната седалка беше тясна и ние се бяхме притиснали един в друг. Не бях се озовавал толкова близо до нея от тийнейджърските ни години. Затворих очи и позволих на приятните спомени от миналото да стоплят душата ми. В тези кратки мигове забравих, че до мен седи бос на мафията, и погледнах към жената, която винаги бях обичал и с която винаги се чувствах сигурно и спокойно.

— Това е началото на дълга война — казах аз. — Не можем да си позволим да губим с лека ръка най-добрите си хора. Мисля, че трябва да се върнеш в Неапол.

— Никога не съм се оттегляла от битка и нямам намерение сега да го правя.

— Ако нещо се случи с мен, ти ще трябва да продължиш да воюваш сама. Това е решение, продиктувано от бизнес съображения.

— Двамата заедно стигнахме дотук, Енцо. И заедно ще изминем пътя докрай или заедно ще паднем в боя.

— Никой не ме нарича Енцо.

— Никой освен мен — отвърна тя и се усмихна.

— Не искам да те загубя — казах и погледнах към шофьора, който караше по Виа Венето.

— Тогава недей, защото в противен случай баща ми ще те гони от една държава в друга.

— Мога да си представя.

Анджела се обърна към Пиаца Навона.

— Прав беше, че не се ожени за мен — добави. — Времето не беше подходящо. В началото се ядосах.

И това е естествено. Но ти направи правилния избор. И излезе късметлия. Срещна любовта на живота си. Съжалявам, че я изгуби.

— И сега?

— Сега? Сега да водим война.

Тогава изрекох думите, които отдавна бяха на сърцето ми, но за които никога досега не бях помислял съзнателно:

— Ти и аз, Анджи, нашата история е пълна е неподходящи моменти.

— Познаваме се отдавна — прошепна тя. — Чувстваме се комфортно в присъствието един на друг. Може би не трябва да си въобразяваме, да бъркаме този комфорт е нещо друго.

Нещо в мен се преобърна.

— Имаш право — отвърнах.