Лоренцо Каркатера - Вълка

— И в същото време не искаш официално да поемаш отговорност за атентатите. Това ще са мощни атаки със стотици жертви, ако не и хиляди. Това означава, че ще вдигнат мерника на мен — нещо, което дори с петдесет милиона долара не може да се избегне. Така или иначе, на мен не ми пука, че ще ми вдигнат мерника. Нямаше да се занимавам с този занаят, ако подобни дреболии ме притесняваха.

— Тогава какво?

— Вниманието. Повишеното внимание ще затрудни провеждането на следващите операции.

— Съгласен ли си да участваш или не? — попита Владимир, започнал да губи търпение. — Всеки може да бъде медиен терорист. Достатъчно е само да имаш динамит и часовник. Аз ти давам възможност да станеш безсмъртен. Не е ли това, което искаш?

Раза стана и се загледа в трафика.

— А какво искаш ти?

Владимир също стана и хвърли бутилката с вода в кошчето за боклук.

— Имаш да вършиш работа, а и вече разполагаш с пари да я свършиш — отвърна той. — Концентрирай се върху това. Но помни: подведеш ли ме по какъвто и да било начин, ще те настигне смърт. Но смърт, много по-ужасна от тази, за която жадуваш.

Той се отправи към центъра на града.

Раза проследи с поглед руснака, докато не се скрие в тълпата. После седна, затвори очи и вдигна глава към смрачаващото се небе.

Североизточен Йемен

Обектът беше добре осветен и охраняван. Въоръжени мъже и жени, облечени в камуфлажни униформи, които им позволяваха да се сливат с местния пейзаж, патрулираха по горния и долния периметър. Всеки от тях носеше шал или бандана и беше участвал в не една и две ожесточени битки.

Общо бяха четирийсет души, обучени да се бият до смърт.

Обектът — четири малки къщи и една двуетажна сграда — беше щаб на Ануар-ал-Сабир — терорист номер две в организацията на Раза и неин основен двигател. За него бомбен атентат на градски площад беше прахосване на експлозив. Предпочиташе мисии, водещи до поголовно унищожение.

Ал-Сабир също така беше човекът, към когото групата се обръщаше за помощ, когато се планираше отвличане на пътнически самолет или круизен кораб. Говореше се, че едва ли не подскачал от радост, когато на единайсети септември 2001 година разбрал за нападенията над кулите-близнаци в Ню Йорк.

Възнамерявах да говоря с него и да разбера какво знае той за терористичната акция, в която загинаха жена ми и дъщерите ми. Исках да знам дали и той е замесен.

За целта трябваше да го измъкна жив от щабквартирата му. Което изискваше да бъдат избити повечето от охраната, да бъде похитен Ал-Сабир и да бъде прекаран през враждебния терен. Подобна задача изискваше пълно мълчание. Колкото по-малко хора знаеха за нея, толкова по-голям беше шансът за успех.

Това означаваше, че планът трябва да се пази в тайна от всички групи и организации, съгласили се да участват във войната срещу руснаците и терористите. Дори не трябваше да се изпускам пред моите хора. Хората ми бяха добри, но нямаха уменията, необходими за подобна мисия. Освен това акцията трябваше да протече незабелязано за останалите мафиотски структури, понеже аз положих големи усилия да убедя шефовете им, че не става въпрос за лично отмъщение, а за хладнокръвно разчистване на сметките, продиктувано от бизнес съображения.

Предстоеше ми да разгърна и да водя война на два фронта и по две причини.

Ако познавате историята, значи сте наясно, че подобни планове много често свършват с провал. От древните римляни до генералите от Гражданската война в САЩ и нацистките военачалници, всички, които са водили война на два фронта, са имали малки шансове за успех. Но никой от тях не е действал по лични причини. В нито една от тези войни не е имало пълководец; който е започнал война, защото е загубил близък от семейството. Те са започвали войни, защото са им заповядвали или защото са вярвали в някаква кауза, или пък поради друга, още по-неясна причина. Но в никой етап от историята действията им не са били продиктувани от лични мотиви.

Личният мотив е моята сила и моята слабост.

Затова и аз свиках доверената ми група елитни бойци — четирима мъже и две жени — които бяха изпълнявали деликатни поръчения в продължение на близо десет години. Лично бях подбирал всеки един от тях, отдавайки предпочитание на хората от специалните части на армията и разузнаването. Търсех такива, които имаха опит в тежки битки, ръкопашни схватки, улични боеве. Търсех също онези, които съчетаваха в себе си начетеност и образованост с хитростта и лукавството на улични тарикати. Не исках единствената им мотивация да са внушителната заплата и другите облаги. Най-много от всичко ценя лоялността и исках шестимата в това отношение да са бетон. Държах да са аполитични, когато се отнасяше за политика и патриотизъм. Задачите, които имах предвид, не биваше да се влияят нито от едното, нито от другото. Бяха преминали сурово военно обучение и подготовка и аз разчитах на желязната им дисциплина. Исках от тях също така да бъдат отряд хладнокръвни убийци, свързани от думата на честта. Отряд, който никога не би ме предал, колкото и изкусително да е предложението на врага.