За мен беше изключително уместно и подходящо да приспособя тази теория към нашите престъпни начинания. Гангстерите обичат да се придържат към прости правила. Най-основното е и най-ефективното: отклони се от стратегията на противника си и победата ти е в кърпа вързана. През последните години аз се възползвах от анонимността на интернет, за да запазя формата си. Включих се в една онлайн група, членовете на която разискват подробно аспектите и методите на играта. Допитваме се до съвета на останалите от групата, коментираме ходовете и се стремим да разрешим потенциални проблеми. В тази компания на седемдесет членове аз не съм Винсънт. Не съм Вълка. Не съм босът на мафията. Аз съм безличен играч сред много инвестиционни банкери, съпруги-домакини, адвокати, художници и дърводелци. Търся техните съвети и напътствия, както те търсят моите. В сигурната среда на подобна уникална общност аз мога да бъда себе си.
Когато се отнася за контакти лице в лице, няма по-добър партньор от Джими. Виждам се и разговарям с него всеки ден и макар той да не може да отговори, по мимиките му разбирам дали е съгласен или не с моите решения. Той е моят пътеводител и аз никога не сключвам сделка и не вземам решение, без първо да съм ги обсъдил с него. Давам си сметка, че ако Джими, който е по-голям от мен с две години, беше здрав, той, а не аз, щеше да бъде избран да управлява престъпната ни империя в двайсет и първи век.
— Заплахата е съвсем реална — казах и погледнах чичо Карло. — Не само в краткосрочен план, а за години напред.
— Тази война си заслужава да се води, признавам — добави той. — Ще ми е мъчно, че не мога да участвам.
— Ти ще си духом с нас.
— Джими какво мисли?
— Остави на бюрото ми биографията на Джордж Патън, придружена с бележка — отвърнах и се усмихнах.
— Какво пише в бележката?
— „Не позволявай да те победят“.
Чичо Карло се засмя и извади пура от джоба на ризата си. Щракна позлатената запалка, гравирана с неговите инициали, и си запали. Вдиша дълбоко от дима, без да обръща внимание на болката в белите дробове. Отдавна се бях отказал да го отуча от вредните му навици.
— Какво искаш от мен да направя? — попита той.
— Най-напред, ако събитията не се развият както планирам, искам да те помоля да се погрижиш за Джак. Както навремето се погрижи за мен.
— Нямаш проблеми. Друго?
— Говори с Джанети.
— За Стрега ли?
Кимнах.
— В началото може да откаже, но щом помисли добре, ще се съгласи, че тя е най-доброто ни оръжие срещу Раза.
— Тя е негова дъщеря. Няма да е добре да го караш да рискува живота на дъщеря му и съдбата на неговия синдикат заради някакъв терорист.
— Той никога не се е замислял да я излага на куршумите.
— Да, той я изпрати да изпълни онези задачи. Сега искаш ти да я пратиш.
— Тогава какво те притеснява?
Чичо Карло остави пурата в пепелника и ме погледна. Този поглед ми беше добре познат — ярко напомняне, че този треперещ от немощ старец с хриптящи дробове все още е един от най-влиятелните и могъщи донове в страната.
— Стига си се правил, че не разбираш, Винсънт. Когато иде реч за теб и Стрега, винаги има и нещо друго и ти го знаеш.
Кимнах и преместих погледа си върху гледката през прозореца — красивите градини в имението на чичо ми, което се намираше в Хамптънс.
— Това беше много отдавна — отвърнах.
Той се засмя отново.
— Джанети и неговата банда са от старата школа на Камората. За тях почти нищо не се е променило от седемнайсети век досега. Техните правила и методи никога не се променят. Ако си мислиш, че след всичките тези години, особено в светлината на случилото се, то ще остане в миналото, дълбоко грешиш, скъпи ми племеннико. Голяма грешка, която може да ти коства живота.
— Джанети я готви за свой заместник, за шеф на Камората. Никога не го е крил. Много скоро Анджела ще бъде единствената жена — член на нашия Съвет. За нея тази битка е голямо изпитание. Затова ще направи всичко, за да се хареса на останалите членове.
— Той може да има по-големи амбиции за нея.
— Моето място?
Чичо Карло кимна.
— Отдавна го познавам. Постави ли си някаква цел, не се отказва, докато не я постигне. Като куче, захапало кокал. Анджела е неговото наследство. Всичко, което той прави сега, всеки ход, който предприема, го прави с мисълта за нейното бъдеще.
Три години след като почина баща ми, чичо Карло прати мен и Джими в Италия през лятото, за да се запознаем с доновете от другата страна на океана. Там за първи път срещнах Анджела. Бяхме на една възраст с нея и макар че аз говорех развален италиански, а нейният английски не беше по-добър, с нея бързо се сприятелихме и тримата — аз, Анджела и Джими — ходехме навсякъде заедно. Баща ѝ бързо забеляза топлите чувства между нас, но по онова време аз бях твърде наивен, за да внимавам какви сигнали давам на дона с постъпките си.
Читать дальше