Лоренцо Каркатера - Вълка

Първоначално си мислех, че руснакът не е от хората, които биха се съюзили с терористи и биха съдействали на екстремисти да всеят глобален хаос. Той беше престъпен бос от голяма величина, действащ със замах, за какъвто повечето гангстери можеха само да си мечтаят. Затова едва ли се нуждаеше да установява връзки и да сключва сделка с терорист.

Но ако все пак руснакът се решеше на подобен ход, то Раза беше първи в списъка му от потенциални кандидати за задачата — човек, който убива не в името на религията или от патриотичен плам, а единствено заради удоволствието да защити достойнството и честта на себеподобните си. И ако целта на Раза беше да натрупа богатство, като сее смърт, да бъде глобален играч от международен мащаб — това беше напълно приемливо за боса на руската мафия. Каквито и да бяха мотивите му, Раза успя да се възползва от щедростта на Владимир и скоро се превърна в един от най-опасните терористи в света.

Израелското разузнаване Мосад, американското ЦРУ и британското МИ-5 — всички се опитваха да го ликвидират и го издирваха от близо десет години. И въпреки това всеки опит да бъде заловен или убит завършваше с провал. Всяко неуспяло покушение срещу живота му само засилваше мита и легендата за Раза, а в нелегалната му организация ставаше все по-трудно да проникне външен човек.

И ето сега той беше готов да играе на централна сцена.

Поредицата от успешни бомбени атентати — както и трудностите, които разузнавателните служби изпитваха при неговото залавяне или ликвидиране — изискваха от нас да разгърнем пълномащабно нападение. Това щяха да бъдат координирани действия между нашите звена на няколко нива, целта на които щеше да е да се унищожат по-големите структури, а хиляди терористи да останат погребани под руините.

Раза щеше да е подготвен за подобен развой на събитията.

Огромната финансова подкрепа на Владимир и егото на терориста го предполагаха.

А и аз не се надявах някой от тях да се остави да го победя.

Нямах намерение да правя опити хората ми да проникнат в организацията на Раза.

Имах си своите съображения. Подобна операция изискваше прекалено дълга подготовка, а и веднъж задействаше ли се, нямаше гаранция, че информацията, която получавам, е надеждна. Второ, аз не познавах никого, който би могъл да реализира подобен конспиративен план.

А щом не познавах даден човек, не можех да му се доверя.

Целта ми беше да разруша мрежата на Раза, да я превърна в пепел и дим. Всички членове на неговата банда — от най-високопоставения до най-редовия — щяха да умрат. Моите действия щяха да поставят началото на войната и да демонстрират ясно какви са намеренията ми. Организираната престъпност е бизнес, който изисква пълна отдаденост от всички без изключение. Когато ние предприемаме свой ход, всички мълчат и изпълняват и никой не се цепи от другите.

Затова за целта ми беше нужна Анджела.

Нужна ми беше Стрега.

Чичо Карло отпи от своето айскафе.

— Дадох благословията си за тази война — каза той. Някога силният му глас беше отслабен от възрастта и болестта. — Но не си мисли, че съм сигурен в победата. Кой знае колко от членовете на Съвета ще седят спокойно и ще гледат как понасяме големи загуби за продължително време. Ние сме в бизнеса с печалбите и ако тази война спъне бизнеса, много скоро останалите ще станат от масата.

Карло Марели беше последният от старото поколение донове.

Той беше безжалостен убиец, заплаха за всеки, който оспорваше властта му. Ръководеше престъпна организация, която печелеше сто милиона долара годишно както от законна, така и от незаконна дейност. Горд беше с постиженията си, с изградената от нулата империя, с кариерата си, започнала още в тийнейджърските години като куриер на тогавашния председател на Борда, самия франк Костело.

Той ме беше отгледал като свой син, беше ме завел в дома си след смъртта на родния ми баща. Той беше овдовял рано, имаше две деца — дъщеря, Карла, и син, Джими. Карла беше на петнайсет, когато се запознахме, и ми даде ясно да разбера, че не иска да чува нищо нито за мен, нито за фамилния бизнес. Тази нейна нагласа не се промени и години по-късно. Джими беше друго нещо, с него станахме като кръвни братя и верни приятели.

Той е роден с дегенеративно заболяване на мускулите, което го обрича да бъде непрекъснато прикован в инвалидна количка, да не може да говори и да може да диша само с тънка тръбичка, свързана с портативно устройство за очистване на въздуха. Но той беше умен и упорит и не се оставяше недъзите да вземат връх. Беше прочел всички книги в библиотеката на баща си, имаше дипломи по музика и изкуствознание и както и баща ми и чичо ми, ме научи на всичко, което знаеше за шаха — как да играя играта и как да прилагам нейните принципи в живота и работата си.