Лоренцо Каркатера - Вълка

Младият мъж си пое дъх.

— Не ме е страх от нищо — каза той.

— Знам.

— Само че не си го представях да стане така. Не предполагах, че ще имам такова усещане.

— Виждам, че не си фанатик. — Реми забеляза полицейски микробус да спира рязко пред входа на терминала. — Но имаш няколко секунди да решиш. Предай ми детонатора и ще живееш. Или натисни бутона и ще умреш.

— Ти също ще умреш. И други полицаи ще умрат. Стотици други.

— Така е. Но ти си единственият, от когото зависи дали това ще се случи.

Младежът бавно извади устройството от джоба си, стискайки го в дясната си длан. Беше облян в пот. Реми забеляза, че детонаторът е изработен доста грубовато — от тези, които мразеше, защото при тях винаги нещо се объркваше. Устройството представляваше малка кутия с омотани около нея жици. Кутията беше облепена с кафяв изолирбанд, а в средата ѝ се намираше бутонът-превключвател. Палецът на младежа се намираше на милиметър от бутона.

Реми направи две крачки назад, остави чантата на земята и стисна пистолета.

— Как се казваш? — попита той.

— Джон.

— Е, Джон, изглежда, двамата с теб в момента сме в доста деликатна ситуация. Както и снайперистите, които са те взели на мушка. Но истината е, че единствените играчи на терена сме ние двамата. Каквото и да стане, то ще е заради един от нас двамата.

— Какво ще стане с мен? — попита Джон.

— Ако ми дадеш детонатора ли?

Младежът кимна.

— Първо ще те арестуват. После ще те питат кои са хората, които са те изпратили — имена, адреси, все такива неща.

— Ще ме вкарат ли в затвора?

— Не знам, Джон. Но знам само, че вече има един мъртъв терорист и този факт е в твоя полза.

Реми впери поглед в младия мъж, след което насочи пистолета към него.

— Аз ще ти помогна, Джон. Тези, които са те пратили… те са се лъгали за теб.

— Как така?

— Ти не си убиец — отвърна Реми. — Ако беше, щеше да задействаш бомбата в мига, в който я застрелях. Но не го направи. Изчака. Излезе на открито и изчака, надявайки се някой като мен да дойде и да те разубеди.

Реми постави длан на устройството и бавно го издърпа от хватката на Джон. Стисна го с две ръце и се отдалечи назад, като даде знак с глава на отряда да се приближи. Той зачака, докато сапьорите тичаха по пътното платно, без да изпуска от очи Джон, който видимо беше облекчен, след като душевните му мъки и терзания бяха приключили.

— Постъпи умно — каза Реми.

— Знам — отвърна Джон и се усмихна. — Бих казал, по-добре от теб.

Реми се втренчи в него и проследи погледа на младежа към един възпълен мъж в син работен комбинезон, застанал в другия край на стоянката. Джон погледна Реми и добави:

— Извинявай, че ти изгубих времето.

Реми си даде сметка, че няма как да обезвреди дебелака, осъзна, че интуицията му го е подвела. Беше се подлъгал по очевидното — най-грубата грешка, която едно ченге може да допусне. Беше стеснил обсега си на търсене и сега това щеше да коства не само неговия, но и живота на много невинни хора — на хората, които беше изпратен да спаси.

Хвърли устройството на земята, вдигна пистолета и го насочи към дебелия в комбинезона.

Но така и не можа да стреля.

Експлозията беше много силна — стъкло и плът се превърнаха в безброй дребни парчета, прекъсвайки едновременно живота на стотици в този приятен топъл римски ден.

Бриджхемптън, Ню Йорк, САЩ

Вървях заедно със сина си Джак по тихия и спокоен плаж. Двамата с него бяхме потънали в мислите си, докато океанските вълни мокреха босите ни пети. Той все още не можеше да се отърси от ужасната загуба, която двамата бяхме претърпели, и едва ли щеше да се отърси в близките години. Виждах го. Но се опитваше да прикрие болката си.

— Извинявай, че отсъствах през последните няколко дни — казах аз. — Трябваше да свърша някои неща.

Джак кимна, насочил погледа си към скалите, с които беше осеян брегът.

— Ще ги пипнеш ли? — прошепна.

Прегърнах го през рамо и го придърпах нежно към себе си.

— Ще се докопам до колкото мога повече от тях.

— Знаеш ли как са го направили?

Поклатих глава.

— Трябва ми повече време.

— Много ми липсват, татко — добави той с лек фалцет, израз на пубертета, който караше. — Онзи ден ми се стори, че долових аромата на соса, който приготвяше мама. Изтичах в кухнята, но…

— И на мен много ми липсват — отвърнах.

Все още не бях давал воля на емоциите си, но бях на ръба да се пречупя. Макар и да бях много уморен, не можех да си помисля за сън. В съзнанието ми непрекъснато изникваха картини на последните им мигове и тези картини мъчително се повтаряха. Усещах как стремглаво се сривам в момент, в който трябваше да съм във върховата си форма. Бях освободил охраната си, с което бях неприятно изненадал чичо си. Прекарвах времето в уединение, планирах предстоящата война и скърбях за хората, загубата на които не можех да понеса.