Лоренцо Каркатера - Вълка

— Ако това наистина е така, значи в случая сме избрали идеалния мъченик за мисията. Той пристигна в лагера за подготовка без пукната пара, нямаше дори сандали на краката си. Ние вложихме месеци в обучението му, в подготовката му за този момент. Моментът, който ще осмисли жалкото му и сиво съществувание и който ще внесе поне малко слава в него. И аз съм този, който му дава тази възможност. И те питам: каква цена ти би дал за подобен ценен дар?

— Не мога да назова цена за живота на един мъченик — отвърна Аврим. — Това трябва да решат самият мъченик и неговото семейство.

Раза кимна и провери колко е часът.

— Остават по-малко от три минути — каза. — Преди нашият агнец да поведе овцете на заколение.

— Паркирал съм от другата страна на парка — отбеляза Аврим. — Оттам по една пряка ще излезем право на Виа Венето. Оттам ще се озовем в покрайнините на града, преди полицията да пристигне тук.

— Ти върви, ако искаш — предложи Раза, вперил поглед в сградата на гарата. И по-специално в перон 15. Чакай ме в колата. След като избухне бомбата, веднага идвам.

— Можеш да я чуеш от колата — отвърна спътникът му. — Ще се вдигне дим, който ще се забелязва от километри.

— Не искам да я чувам или помирисвам. Държа да видя взрива със собствените си очи. После да чуя виковете и да видя паниката. Именно в този миг врагът ни ще разбере какво е да водиш живот, изпълнен със страдания, както нашите семейства живеят. Това искам да видя и затова ще остана тук. Искам да усетя силата на тяхната болка.

— Рискуваш да те разпознаят — предупреди го Аврим.

— Дори се надявам. — Раза се усмихна и направи няколко крачки към главния терминал на гарата.

Неапол, Италия

Стоях на един голям балкон и гледах замислено спокойните води на Неаполитанския залив. Анджела се приближи и застана до мен. Остави чашата си с червено вино на мраморния перваз.

— Гледам към този залив откакто бях дете — каза тя, — и още намирам утеха и спокойствие в красотата му.

— Не са много местата по света, които се запазват за вечни времена, но това изглежда е едно от тях. Затова и аз продължавам да се връщам тук.

— Повечето хора се боят от Неапол. Но не и ти.

Обърнах се към нея.

— За мен беше лесно — отвърнах. — Имаше кой да ми покаже красотите му.

Анджела е хубава жена. Има дълга кестенява коса с руси кичури, изсветлели от лятното слънце. Тялото ѝ е стройно и тренирано. Плува по един час всеки ден, или в залива, или в басейна на вилата си. Притежава очи с форма на бадем и усмивка, която излъчва топлина и уют. Образована е и обича пътешествията и приключенията. Тя е от онези жени, които някои мъже търсят през целия си живот и се надяват, но не могат да намерят. Жена, за която други мъже не смеят и да мечтаят.

Но за мен част от нея щеше да си остане онази красива девойка, която обичаше да се разхожда мълчаливо по плажа, която се смееше на комедиите с Терънс Хил и Бъд Спенсър и която можеше да спретне кулинарен шедьовър от няколко домата, червен лук и пресен босилек. Тя беше ужасна танцьорка, но това не я спираше непрекъснато да ме дърпа към дансинга на местния клуб, когато звучаха песните на любимите ѝ италиански групи. Тя ме научи да карам мотоциклет, като ми даде да управлявам нейния „Дукати 999“ и ме удряше по шлема всеки път, когато аз сменях скоростите със стържене на предавките. Двамата с нея отидохме за първи път на опера. Заспахме в началото на първо действие и се събудихме чак когато публиката стана на крака, за да ръкопляска. Аз стоях до нея, стиснал дланта ѝ, докато гледахме с мъка как баба ѝ издъхва. Тогава я видях за първи и за последен път да плаче.

Аз се вълнувах от Анджела и може би дори я обичах. И макар и тя да беше спечелила уважението ми и онова специално място за нея в сърцето ми, аз бях обзет от колебания дали да задълбочим връзката ни. И да си призная честно, не бях сигурен дали и тя би искала отношенията ни да се развият.

Но имаше и една друга част от Анджела, която с течение на времето опознах добре и тази част би накарала всеки мъж да се спре, преди да е дал израз на страстните си чувства към нея.

Отстъпвайки само на баща си, Анджела беше най-жестокият гангстер в Италия и един от най-влиятелните в Европа.

Виторио Джанети все още официално беше начело на Камора, неаполитанския клон на мафията, но за онези, които всекидневно си сътрудничеха с тях, беше известен факт, че дъщеря му командва парада. Гласът ѝ не само се чуваше на съвещанията на Съвета, но често с мнението ѝ се съобразяваха.