Лоренцо Каркатера - Вълка

Мои мишени щяха да са Владимир и Раза.

Както вече казах, нямаше да е по-различно от играта на шах.

Първите ходове на пръв поглед са незначителни, продиктувани предимно от случайността или удобството. Но едва по-късно, в разгара на битката, победеният осъзнава колко коварни и целенасочени са били тези първи ходове. Такава роля планирах да изиграе ликвидирането на Раза и неговия отряд — печеливш първи ход в дългата и трудна война.

Премахването на Раза щеше да покаже на другите банди, че Владимир не е непобедим. Давах си сметка, че повечето организации въпреки големи думи се страхуват от руснаците. Съюзниците ми им завиждаха за купищата пари, които печелеха, за огромните човешки ресурси, с които разполагаха, за това, че беше почти невъзможно да вкарат агент в техните редици или да се договориш зад гърба на босовете им. Руснаците демонстрираха техните правила на играта още от самото начало. Те лесно нарушават обещанията си и единственото чувство, което изпитват към колегите си от другите престъпни организации, е ненавист.

Те вярват, че са орисани да господстват, а всички останали престъпни фракции трябва да им се подчиняват. И за тях най-добрият начин да постигнат целта си е като се съюзят с терористите. Да направиш коалиция с хора, които убиват в името на идея, е дръзка постъпка. В крайна сметка никой от участниците в тази коалиция — нито руснаците, нито терористите — се бяха съюзили заради печалбата. Терористите от тяхна страна са фанатично решени да променят сведа по техните демонични представи, като избият толкова невинни, колкото е необходимо. Руснаците пък просперират от хаоса и суматохата и са готови да спонсорират терористите. В резултат на това структурите, които са съществували десетилетия наред, рано или късно ще се срутят.

Владимир възнамеряваше да запълни празнината, образувала се на мястото на срутилите се структури.

„Всичко се свежда до противоборството на организираната престъпност с неорганизираната — каза ми веднъж Франк Тонели. — Лично аз винаги бих предпочел организираната престъпност. За тях поне знам, че се ръководят от правила. Виж другите… те се занимават само с убийства. Това предизвиква у мен огромен страх, а аз не съм от хората, които се плашат лесно.“

Тонели беше полицейски детектив в оставка, смятан за един от най-добрите в Ню Йорк. Докато беше младо ченге, често кръстосваше шпаги с моя чичо. С течение на времето, въпреки че бяха от противоположните страни на барикадата, започнаха да изпитват взаимно уважение. В по-късните години от живота им това уважение прерасна в приятелство. Двамата си приличаха в много отношения и за мен беше нещо нормално да се обръщам за съвет едновременно и към двамата, често по един и същи въпрос.

Имах силно предчувствие, че на Тонели изобщо няма да му хареса планът ми, но ще разбере каква е логиката. Той си даваше сметка, че полицията и службите на реда не са способни сами да победят терористите, въпреки всичките им законови, технически и числени предимства. Той разбираше, че понякога се налага да прекрачиш границата на закона, за да спипаш онези, които с лекота го престъпват. Той беше работил достатъчно дълго като ченге и беше естествено да се мръщи на подобни идеи. Но Тонели също така беше реалист и имаше добра представа за възможностите на жестокия противник, срещу когото планирах да се изправя. И беше съгласен, че този противник трябва да бъде спрян.

Аз го имах за полезен източник на информация, към когото мога да се обърна по всяко време и той да ми даде име, биография, адрес на тайна квартира или пък полицай за връзка в някой чуждестранен град. Никога не съм искал от него да нарушава закона. В замяна той държеше само да запази анонимност, контактите ни да си останат между нас. Хората като Тонели, към които можех да се обърна при необходимост, бяха десетки. Това беше един от най-ранните уроци, на които ме научи чичо ми: ако исках да оцелея като бос на мафията, трябваше да разполагам с мрежа от контакти отвъд престъпната организация.

Колкото повече доверени сътрудници имах, толкова по-дълго щеше да продължи моето царуване. Сега според мен има голяма разлика между доверения сътрудник и приятеля. Довереникът очаква нещо в замяна на предоставената информация. Приятелят не очаква нищо в замяна.

Способността да различиш едните от другите може да спомогне за по-продължителното ти оставане в занаята.

Да не се доверяваш на никого, да подозираш всекиго, може и да не е най-нормалният подход към живота, но само когато водиш нормален живот. Когато си престъпник, ситуацията е коренно различна. Престъпният бос винаги живее на ръба. Няма място за грешки, защото ако направиш погрешна крачка, връщане назад няма.