Лоренцо Каркатера - Вълка

Задачата да намеря и да подбера такива хора не беше никак лесна и ми отне три години.

Прелетях хиляди километри, разговарях със стотици хора — от нелегални разузнавачи до войници-наемници и наемни убийци, работещи за мафията. И преди да се свържа с шестимата, избрани за мисията, аз извърших подробно проучване на биографиите и психологическите им профили. Не оставих нищо на случайността. Отнесох се така сериозно към подбора на моята „Безшумна шесторка“, както се бях отнасял към всяко едно ново начинание в битието си на мафиотски бос.

Те са най-добрите в занаята и работят само за мен и за никой друг.

Те действат в абсолютна тайна, никой не знае за съществуването им. Те са моята невидима армия, готови да направят невъзможното.

Затова в онази нощ бяха разположени зад стените на обекта в Северен Йемен, готови да ликвидират четирийсет души охрана и да ми доведат мъжа, с когото възнамерявах да си поговоря грубо.

Екипът имаше миниатюрни камери за нощно виждане, прикрепени към раниците и ръкавите на униформите им. Те също така притежаваха високочувствителна аудиоапаратура, обвита около коланите им. Това ми позволяваше да виждам и да чувам всичко, което те правят, от моя уютен мезонет на хиляди километри от Йемен. Беше като да гледам видеоигра, създадена от мен, играна пред очите ми.

— Готови сме за действие. — Беше гласът на водача на екипа Дейвид Лий Бърк. Бърк се беше скрил в един ъгъл по външния периметър на обекта, мускулестото му тяло беше свито като пружина и готово всеки момент да се изстреля.

— Имаме ли потвърждение, че нашият човек е вътре? — попитах.

— Да. Потвърдено е от източник на най-високо ниво и от нашите улични информатори. Никой не го е видял да излиза откакто влезе преди три дена.

— Когато го измъкнете, искам да е жив. Иначе мисията няма да е успешна.

— Не мога да гарантирам, че няма да отнесе някой куршум. Ще се стремим да не стреляме по него, но понякога знаеш…

— Човек застава на пътя на куршума.

— Нещо такова.

Дейвид Лий Бърк ми харесваше. Допадаха ми любезността и деловитостта му. Той беше „зелена барета“, награждаван с не една и две бойни награди, експерт по ръкопашен бой, най-близкото олицетворение до воин-нинджа. Беше също така вдовец (жена му беше починала от рак) и баща, погребал дъщеря си на тийнейджърска възраст. Мъж, който търсеше утеха в пъкъла на войната.

В моя занаят има два вида помощници — такива, които харесваме, и такива, които се преструваме, че харесваме. Имаме предостатъчно врагове и често влизаме в различни съюзи със сходни организации от всички точки на света. Липсват ни или не са достатъчно приятелите в нормалния живот. И това е принцип в законите на мафията, който никога няма да се промени. Но аз имах малцина приближени сътрудници, на които можех да разчитам, и Дейвид беше част от този малоброен тесен кръг.

— Започвайте — наредих аз на Дейвид, който се беше притаил и дебнеше в другия край на света, готов да избие толкова хора, колкото е необходимо, за да ми доведе жив един конкретен човек.

Човек, с чиято помощ щях да опозная по-дълбоко самоличността на виновника за смъртта на жена ми и дъщерите ми.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

Бях в оградения с тухлена ограда заден двор на къщата на чичо ми, седнал на пейка под една плачеща върба. Джими беше до мен в инвалидна количка, оборудвана с повече електроника, отколкото пилотската кабина на пътнически самолет. Сутрешното слънце освети загарялото му лице и тогава долових загриженост у него.

— Нали разбираш, че така трябва да се направи? — попитах го аз.

Той кимна.

— Тогава разбираш и че ще е много опасно. Но нямаме избор. Можем да отложим с година или две, но какъв ще е смисълът? Ние остаряваме и слабеем с времето, а противникът става по-дързък и по-силен. Сега е моментът. Победа или смърт.

Освен Джими нямаше никой друг, на който да имам повече доверие. Обичах го като собствения ми син. Джими, затворен по неволя в мълчаливия си свят още от рождение, разговаряше с мен по начин, който само аз разбирах. Както казах, ако не беше недъгът му, той щеше да застане начело на бизнеса. Притежаваше всички необходими умствени качества и куража за това.

Джими беше редом с мен по време на траурната церемония за погребението на жена ми и дъщерите ми, след което се затвори в себе си и отказа да се вижда с когото и да било в продължение на една седмица.

Дъщерите ми обожаваха да прекарват времето си е него и той беше единственият, на когото жена ми позволяваше да ги глези. Той беше и първият, на когото споделих плана си и бях сигурен, че когато се наложи, ще е до мен, за да ме напътства в трудните дни, които скоро щяха да настъпят. В много отношения аз гледах на Джими като на моето тайно оръжие — единственият човек, на когото можех да разчитам да остане с мен докрай, независимо от развоя на събитията.