Лейф Першон - Истинската история за носа на Пинокио

— Тъжна история, като се има предвид какво се случи с нашия свидетел — каза Аника Карлсон.

— Чувам какво казваш — отвърна Бекстрьом. — Какво можем да направим по този въпрос?

— Нищо — отвърна Аника Карлсон. — Как ще процедираме на утрешното съвещание?

— Сервирай боклуците — каза Бекстрьом. — За тортата ще трябва да почакат, докато попълнят всички документи. Предай им поздрави от мен.

— А ти каква причина измиеш, за да отсъстваш?

— Компенсация — отвърна Бекстрьом. „Освен това, имам по-важни неща, с които трябва да се заема“, добави наум той.

Бекстрьом посвети вечерта и половината нощ на мрачни размишления. Да предположим най-лошото, а именно, че Марио Грималди е този, който притежава цялата колекция от произведения на изкуството. Дори още по-лошо. Че той и семейството му са я притежаваш през цялото време, понеже един или няколко мафиоти от предишното поколение на семейство Грималди са нахлули с взлом в дома на принц Вилхелм и Мария Павловна, в тяхната, прилична на палат вила в Юргорден, и са взели със себе си всичко, което можеш да носят. „Твърде много плямпала има в тази история“, помисли си Бекстрьом, докато си наливаше отново грог.

Той лично беше възложил надеждите си на Негово Величество, краля на Швеция, или най-малкото на някого от всички останали принцове и принцеси, които го заобикаляха. Включително и онзи културист от Окелбу би бил истински божи дар в сравнение с Марио Кръстника Грималди, а самият той се появява прекалено късно във веригата от собствениците, за да може да повлияе на цената в положителна посока.

Като стар познавач на изкуството, от времето, когато работеше в „Загубени вещи“ в полицията, той знаеше по-добре от мнозина какво значение имаше провансът за стойността. Какво биха получиш наследниците на онзи стар рибар за неговите чехли от тюленова кожа на някой битпазар, където те щяха да се озоват, ако онзи режисьор не беше пъхнал в тях посинелите си от студ крака? В най-добрия случай кинта от председателя на сдружението на фетишистите на крака, помисли си Бекстрьом и обзет от тези мрачни миеш, той най-после заспа.

Във вторник сутринта в осем часа криминалните инспектори Аника Карлсон и Юхан Ек проведоха разпит с бившия криминален инспектор Роланд Столхамар относно посещението му в дома на адвокат Тумас Ериксон, вечерта на 2 юни. Разпитът беше проведен информативно, като в контролната стая, която се намираше от другата страна на стената, седяха главният прокурор Лиса Лам, криминалният комисар Петер Ниеми и съдебният лекар, доцент Свен Улуф Лидбери, и наблюдаваха разпита.

Той приключи в рамките на малко повече от час, без някой от водещите разпита да може да хвърли и най-малка сянка на съмнение върху това, което му се наложи да разкаже. Той дори имаше напълно разумно обяснение на заключителния въпрос, който му зададоха. Как е станало така, че не се е свързал с полицията веднага след като е научил какво се е случило? Най-вече като се има предвид неговото лично минало като полицай.

— Нямаше му нищо, когато Марио и аз си тръгнахме от там — обясни Роле Столхамар. — И тъй като повдигнахте въпроса, аз все още не разбирам от какво може да е умрял.

— Все пак мисля, че е малко странно — възрази Аника Карлсон. — Че не дойде тук да разкажеш какво се е случило — искам да кажа.

— Ако изключите касетофона, мога да го направя — отвърна Роле. — В противен случай, ще си остане така. Защото става въпрос не за мен, а за Марио.

— Добре — каза Аника, понеже високоговорителят към контролната стая все още беше включен, а и тя, и колегата Ек имаха уши, които бяха достатъчни, за да могат да свидетелстват за това, което той казва.

— Той се опита да пръсне черепа на Марио — каза Роле Столхамар. — Марио е възрастен човек. Той можеше да умре на място. Попитах го още на следващия ден дали все пак не трябва да подадем сигнал срещу Ериксон, но понеже той ми каза да зарежа тази работа, нещата останаха така.

— Защо ти каза той така?

— Толкова ли е трудно да се разбере? — попита Роле Столхамар. — Той се насра. Умираше от срам. Всичко останало можеше да понесе.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Аника Карлсон.

— Добре — каза Роле Столхамар. — И ако чуя само една дума за това, което току-що ти казах, обещавам да срина полицейския участък в Сулна със собствените си ръце.

— Най-вероятно няма да се наложи — каза Аника и се усмихна. — Искам само да ти благодаря, че се отзова, а това, последното, което каза, си остава в тази стая.