Лейф Першон - Истинската история за носа на Пинокио

— Нямах никаква представа, че Марио се интересува от изкуство — каза Бекстрьом.

— Нито пък аз — добави Роле. — Марио си е най-обикновен, свестен и напълно нормален човек. Обича яденето, пиенето и жените, всичко, както си му е редът. Бокс, коне, футбол и хокей. Но като повдигаш този въпрос, и на мен ми е чудно. Изкуство? Че кой нормален човек се занимава с такива глупости? Само вещици и гейове.

— Но той очевидно има цяла колекция от руско изкуство — настоя Бекстрьом. — Откъде го е взел?

— Купил го е, предполагам — отвърна Роле и вдигна рамене. — Марио търгува с всичко, каквото ти дойде наум. Най-добре е да го попиташ лично.

— Останал съм с впечатлението, че не е никак лесно да говориш с него. Според разни медицински свидетелства, които аз лично и много други колеги са виждали, той страда от болестта на Алцхаймер.

— Кой би го допуснал — каза Роле Столхамар с иронична усмивка. — Ако питаш мен, нещата са много по-прости. Марио говори само с тези, с които той иска да говори, и когато говори с тях, говори само за нещата, за които той иска да говори. Проблемът не е, че Марио е глупав. Марио е по-хитър от всички останали в тази страна, взети заедно. Проблемът не е в него, а в останалите. Нали разбираш какво имам предвид.

— Напълно — каза Бекстрьом. — Иначе какъв е той? Като човек.

— Марио и аз се познаваме от времето, когато бяхме ей толкова малки — каза Роле Столхамар и отмери няколко дециметра между десния палец и показалеца си. — Марио е приятел на своите приятели и враг на своите врагове. Тъй като той и аз винаги сме били най-добри другари от времето, когато бяхме малчугани, никога не съм имал проблеми в това отношение.

— А враговете му?

— Ще го кажа така — започна Роле Столхамар. — Ако има човек на тази земя, с когото трябва да избягваш да се заяждаш, това е Марио Грималди. Това, че му се случи да се напикае, когато Ериксон опита да среше на път косата му със своя револвер, не бива да те заблуждава. Може да се случи и на най-добрия. Особено възрастен човек като Марио. Случвало се е и с мен, дори.

— Случвало се е и с теб?

— Преди четирийсет години. Аз и моят колега трябваше да приберем един психичноболен пациент, който беше избягал от Лонгбру. Беше жена, отишла си направо вкъщи, при майка си, която ни се обади и помоли да я приберем. Малко, кльощаво момиче, на двайсет най-много, изглеждаше по-малка, не говореше, просто стоеше и ме гледаше с големите си сини очи. Точно в такива ситуации човек става склонен да прояви немарливост. Когато изваждах легитимацията си и се готвех да ѝ обясня кой съм, тя заби един касапски нож право в стомаха ми. Ако беше минал на около два сантиметра надясно, щеше да среже аортата ми.

— Значи, тогава се насра, така ли?

— Да — каза Роле Столхамар. — Само че дали стана, когато тя ме наръга, или после, когато лежах в линейката, не помня.

— Наздраве — каза Бекстрьом. „Какво, по дяволите, да кажа?“, запита се той.

След още някой и друг коняк за довиждане, Бекстрьом поръча такси и се погрижи събеседникът му да пристигне у дома си в добро състояние. Роле Столхамар дори го стисна в меча прегръдка, преди да се разделят. Освен това му даде съвет относно неговото по-нататъшно разследване.

— Има нещо, за което си мислех — каза Роле.

— Слушам.

— Да питам Марио за интереса му към изкуството, май няма да е много добре. Да отговаря на въпроси не е точно в негов стил.

— Какво предлагаш, тогава?

— Моят съвет е да говориш с Пита.

— Пита?

— Да, Пита, знаеш я. Голямата любов на Марио. Всъщност вече сте се виждали. Това беше, когато изнесе онази лекция в строителната фирма. Преди няколко седмици. Висока, симпатична дона. Страшно забавна при това, макар да е деликатна жена. Говори се, била нещо като графиня.

— А да, сега си спомних — каза Бекстрьом. „Беше отрупана с диаманти, големи колкото лешник“, помисли си той.

— Ще ти дам номера ѝ — каза Роле. — Поговори с Пита. Тя държи Марио изкъсо. Храни го от ръката си. Сам той е влюбен в нея до уши.

„Един кръстник, влюбен до уши, една графиня, която храни от ръката си един стар мърморко, тази страна вече е отишла по дяволите“, размишляваше Бекстрьом, докато седеше в таксито на път към дома си.

Когато се прибра, Бекстрьом най-напред се залови с практическите подробности. Позвъни на Патицата Карлсон и ѝ разказа всичко, което тя трябваше да знае, и след това ѝ даде наставления за утрешния ден. Да проведат сериозни разпити на Роле Столхамар и Марио Грималди. Да се погрижи да им вземат ДНК проби, да проверят джипиеса на въпросния „Мерцедес“. Разговаря също със съдебния лекар и Ниеми, да съпостави разказите им. Увери се, че Лиса Лам няма да се съпротивлява, а ще закрие делото колкото е възможно по-скоро.