Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Облегнах се назад, така че да мога да го държа под око.

— Последната причина. Така да бъде. Ще ти докажа, че трябва да ме пуснеш.

— Наистина?

— Всички други причини — практичните, хуманните… Разбирам, че не те е грижа за тях, не изглеждаш много убеден. Нали? Затова нека разгледаме единствената причина да ме освободиш.

Бях сигурен, че ще последват още глупости. Изобщо не очаквах да чуя онова, което изрече:

— Трябва да ме пуснеш заради самия себе си.

— Заради мен? К’ви ги говориш?

— Виж какво, Джак, не мисля, че си загубен.

— К’во искаш да кажеш с това „загубен“?

— Мисля, че има спасение за душата ти.

Бях като гръмнат. Изсмях се силно, не можах да се сдържа. Очаквах нещо по-добро от нафукан търговец вицепрезидент.

— Душа? Ти мислиш, че аз имам душа?

— Всеки има душа — каза той.

Шантава работа — сякаш остана учуден, че не мисля като него. Все едно бях казал: „Да не би да смяташ, че земята не е плоска?“ Или нещо подобно.

— Е, ако някога съм имал душа, тя вече е на път за ада.

Бях чул тази реплика в един филм. Като я казах, се опитах да се засмея, но не се получи. Защото излизаше, че този тип Уелър говореше за важни неща, а аз само се будалках. Това ме накара да се почувствам по някакъв начин евтин и маловажен. Спрях да се усмихвам и погледнах към Тот, който лежеше в ъгъла и мъртвите му очи гледаха ли, гледаха втренчено. Прииска ми се пак да го намушкам, толкова бях вбесен от тъпотиите му.

— Говорим за душата ти.

Изкисках се и отпих от уискито.

— Да бе, бас държа, че си от онези, дето четат шантави книги за ангели.

— Аз посещавам църква — призна Уелър, — но сега ти говоря за съвсем друго. Нямам предвид магия. Говоря за твоята съвест. Какво всъщност представлява Джак Прескот?

Какво ли? Можех дълго да му разказвам за социални работници, за детски психолози и други измисленяци, дето са учили нещо си, но нямат никаква представа от живота. Те си мислят, че разбират, но от думите, дето използват, веднага ти става ясно, че нищо не знаят. Когато ми заговори някой психолог или нещо подобно, ми вика: „Ти трудно се приспособяваш“ или „Ти отричаш гнева си“, такива работи. Като чуя това, веднага схващам, че тоя пред мен бъкел не разбира нито от дух, нито от душа.

— Не говоря за живот след смъртта — продължи Уелър. — Нито за морал, а за смисъла на живота на тази земя. Разбирам защо си скептичен, но ме послушай. Аз наистина вярвам, че ако си свързан с някого, ако му вярваш, ако му се доверяваш, тогава има надежда за теб.

— Надежда? Т’ва пък какво е? Надежда за к’во?

— Че ще станеш истински човек, че ще водиш истински живот.

Истински… Не знаех какво има предвид, но говореше така, сякаш му е ясно, че само кръгъл идиот не би го разбрал. Така че си замълчах.

— Да — продължи той, — има причини да се краде, има и причини да се убива. Но не мислиш ли, че общо взето е по-добре да не го правиш? Само си помисли. Защо вкарваме хората в затвора, ако имат право да убиват? Така е във всяко общество, не само у нас.

— И к’во от това? А-а-а, сетих се, ще реша да се откажа от лошите си навици. — Опитах се да го прекъсна, но още по средата на думите си се почувствах като пълен малоумник.

А той само повдигна вежди и каза:

— Може би. Кажи ми, Джак, как се почувства, когато приятелчето ти… как му беше името?

— Джо Рой Тот.

— Тот. Когато Тот застреля клиента до щанда? Как се почувства?

— Не знам.

— Той просто се обърна и го застреля. Без причина. Ти знаеше, че това не е редно, нали?

Опитах се да кажа нещо, но той продължи:

— Не, не ми отговаряй. Иска ти се да излъжеш. Но няма нищо притеснително. Подобно желание е инстинктивно при твоя начин на живот. По-важното е, че аз не искам да вярваш на лъжите, които ми казваш. О’кей? А сега се опитай да надникнеш в сърцето си и да ми кажеш дали смяташ, че това, което направи Тот, е наистина нередно. Помисли за това, Джак. Ти знаеше още там, когато той стреля, че нещо не е наред.

Добре де, знаех. Тот оплеска всичко. Работата се скапа. И вината беше само негова.

Не казах нищо, само отпих глътка от скоча и погледнах през прозореца към проблясващите светлини из града. На моменти ми изглеждаха съвсем близо, понякога бяха сякаш много далече.

— Ако те пусна, ти ще им кажеш за мен.

Както всички останали. Всички ме предадоха. Баща ми — дори след като ослепя кучият му син, ме предаде на властите. Първият ми полицейски надзорник също ме предаде, предадоха ме съдиите, Сандра, шефът ми, когото наръгах…