Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Пазете се!

— Но трябва да кажа — продължи преподобният Лансинг, — че съм очарован от тази идея. Точно като в „Шифърът на Леонардо“. Чели ли сте я?

— Не — поклати глава Силвърмън.

— Достави ми голямо удоволствие. През цялото време става дума за тайни шифри и скрити съобщения. Кажете, детектив, имате ли нещо против, ако се поровя и помисля още известно време. Обичам загадките.

— Ще ви бъда благодарен, преподобни.

— Ще направя каквото мога. Предполагам, онзи човек… го охранявате добре?

— Да, разбира се, но ще бъде много рисковано, когато го изведем навън, за да отидем в съда. Затова трябва да разберем как точно наемникът се кани да го отстрани.

— И колкото по-скоро, толкова по-добре, предполагам.

— Да, сър.

Благодарен на свещеника за желанието му да помогне, но и разочарован, че не получи бързи отговори, Силвърмън прекоси тихата пуста църква, качи се в колата си и отиде до тайната квартира, за да провери Рей Пийс. Там за пореден път се увери, че свидетелят е едно огромно мрънкало, изслуша дежурния полицай, който му докладва, че не е имало никакви признаци на заплаха около тайната квартира и се върна в службата.

Вече в кабинета си, Силвърмън се обади на останалите си информатори, за да разбере дали някой е чул за наемен убиец, но отвсякъде получи отрицателен отговор. През цялото време очите му се взираха в пасажа, залепен с тиксо на стената пред бюрото му.

„Гледайте и пазете се от алчност, защото, ако има някой премного, животът му не се състои от имота му.“

— Няма ли да обядваш? — стресна го нечий глас. Силвърмън вдигна поглед — беше партньорът му Стив Новески. Застанал на вратата, младшият детектив с приятно, закръглено по бебешки лице, гледаше многозначително часовника си. Силвърмън отмести поглед и отново се взря в загадъчния пасаж от Библията.

— Обяд, момко — повтори Новески. — Умирам от глад.

— Трябва да проумея това — потупа Библията Силвърмън.

— Погълнало ме е изцяло.

— Аха, искаш да помислиш още малко — каза младшият детектив с тон, изпълнен със сарказъм и затвори вратата.

По време на вечерята със семейството си Силвърмън не пророни нито дума. Баща му беше наминал да ги види и остана обиден, че синът му не обръща внимание на никого.

— И какво е това толкова важно нещо, което четеш? Новия Завет? — старецът кимна към Библията, която беше видял, че синът му задълбочено чете преди вечеря. Той поклати глава и се обърна към снаха си. — Момчето не е стъпвало в храма от години и не може да намери Петокнижието, което му подарихме с майка му, дори от това да зависеше живота му. А виж го сега, чете за Исус Христос. Ама че син!

— Става въпрос за един случай, тате — обясни Силвърмън.

— Не се сърдете, но сега имам да свърша нещо важно. Ще се видим по-късно, момчета. Съжалявам.

— Ще се видим по-късно, съжалявам? — промърмори старецът. — И казваш „момчета“ на жена си? За какво уважение…

Силвърмън затвори вратата на кабинета си, седна на бюрото и провери съобщенията. От съдебномедицинската лаборатория го информираха, че по бележката на ТИ с пасажа от Библията не са открити съществени доказателства и че нито хартията, нито мастилото могат да бъдат проследени. Сравнението на почерците показваше, че бележката по всяка вероятност е написана от жертвата.

Часовете минаваха, а преподобният Дансинг все още не се беше обадил.

Силвърмън въздъхна, протегна се и отново се взря в думите.

„Гледайте и пазете се от алчност, защото, ако има някой премного, животът му не се състои от имота му.“

По дяволите! Един мъж беше убит, оставяйки тези думи, за да ги предупреди. Какво се е опитвал да каже? Силвърмън имаше смътен спомен, че вечерта баща му мина да му каже довиждане, а по-късно още по-смътен спомен, че жена му дойде да му пожелае лека нощ и рязко затвори вратата. Тя беше бясна. Но какво от това — на Майкъл Силвърмън не му пукаше. Единственото важно нещо за него в момента беше да открие смисъла на съобщението.

Спомни си нещо, което преподобният Лансинг беше споменал този следобед. Шифърът на Леонардо. Думата „шифър“ проблесна в обърканите му мисли като светкавица… Пържилникът не беше завършил колеж, но беше умен по свой начин. Може би е имал нещо повече на ум, отколкото буквалния смисъл на пасажа. Възможно ли беше подробностите на неговото предупреждение да бяха зашифровани в самите букви?

Наближаваше четири сутринта. Изтощен, Силвърмън влезе в интернет. Откри уебсайт за игри с думи и загадки. В една от игрите човек трябваше да състави колкото се може повече думи от първите букви на пословица или цитат. Чудесно, развълнувано си помисли той, може да е точно това. Записа първите букви на думите от Лука 12:15 и започна да ги размества.