Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Точно в този миг в магазина влезе клиент и започна да разглежда изложените вещи. Антикварят му се усмихна за поздрав и се наведе над счетоводните си книжа, като от време на време хвърляше поглед към клиента — висок слаб мъж в черен балтон, черен дневен костюм и бяла риза. Той разглеждаше внимателно часовниците, музикалните кутии и бастуните с решимостта на човек, влязъл с намерение да си купи нещо и да получи добро качество за парите си.

Опитът му на крадец беше научил Гудкесъл да обръща внимание на детайлите, а практиката му на търговец на антики беше изградила у него умение да разпознава типовете клиенти. Затова сега му направи впечатление странен факт: мъжът разглеждаше само стоки, направени от дърво, въпреки че в магазина се предлагаха множество предмети от порцелан, слонова кост, калай, мед и сребро. Гудкесъл многократно беше наблюдавал клиенти, дошли с намерението да си купят музикална кутия — те не пропускаха да разгледат и много от другите стоки, за да преценят съотношението между цената и качеството им, въпреки точно определената си цел да се сдобият с предмет, изработен от дърво.

Гудкесъл забеляза и още нещо необичайно — мъжът уж разсеяно прокарваше пръст по пукнатините в покритието на музикалните кутии. Което означаваше, че се интересува не от самия вид дърво, а от неговото покритие, проба от което вече имаше под нокътя си.

„Клиентът“ изобщо не беше клиент, заключи антикварят със свито сърце. Беше човек от Скотланд ярд — от онези, за които му беше разказал преди малко неговият информатор.

Е, не всичко все още е загубено — опита се да се успокои Гудкесъл. Ваксата, която използваше, се употребяваше по-рядко заради цената и ограниченото ѝ производство, но все пак не беше уникална — купуваха я доста производители на мебели и антиквари. Това не беше стопроцентово доказателство за вината му.

След това обаче полицаят прехвърли вниманието си на червен тапициран фотьойл — седна на него и потупа страниците му, сякаш за да добие представа за конструкцията. Ужасен, Гудкесъл видя как дясната ръка на мъжа изчезна от полезрението му за момент, явно с намерението да отскубне малко пълнеж от долната възглавница.

Пълнежът със сигурност беше от конски косми, които щяха да съвпаднат напълно с косъма, намерен в апартамента на Робърт Мейхю.

Инспекторът се изправи и още няколко минути се разхожда назад-напред из магазина. Най-накрая той погледна към антикваря и попита:

— Вие ли сте господин Гудкесъл?

— Аз съм — потвърди антикварят, защото ако беше отрекъл, щеше да събуди подозрения. Питаше се дали веднага ще бъде арестуван. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите.

— Имате хубав магазин — каза любезно инспекторът, но Гудкесъл долови в очите му хладната безпощадност на инквизитор.

— Благодаря ви, сър. Ще бъда щастлив да ви помогна с нещо. — Дланите му започнаха да се потят, а стомахът силно го присви.

— Не, благодаря. Всъщност, трябва вече да си вървя.

— Приятен ден, сър. Ще дойдете ли пак?

— Със сигурност — каза полицаят и излезе навън в хладния пролетен ден.

Гудкесъл отстъпи назад, прикривайки се зад едни доспехи и погледна навън.

Не!

Най-кошмарните му страхове се бяха сбъднали. Мъжът беше пресякъл улицата, обърна се да погледне към магазина и като не видя собственика му на вратата, коленичи, сякаш за да завърже обувката си. Всъщност тя си беше добре завързана — причината за този жест бе да гребне малко от червения прах, покриващ улицата заради ремонта на водопровода и който щеше да се окаже напълно еднакъв с този, който бе оставил толкова лекомислено върху стъпалата на стълбата — помисли си отчаяно Гудкесъл. Полицаят изсипа праха в малък плик и продължи пътя си с бодрата крачка на човек, намерил на улицата банкнота.

Паника обхвана антикваря. Разбра, че арестът му е неминуем. Трябваше доста да се постарае, за да избегне лапите на закона. Всяка секунда беше ценна.

Гудкесъл отиде бързо до задната врата на магазина и я отвори.

— Маркъм — провикна се той към вътрешността на работилницата, където пълен брадат мъж лакираше бюро в китайски стил, — наглеждай магазина за час-два. Имам спешна среща.

Бил Слоат седеше прегърбен на отрупаната с чаши и осеяна с петна от бира маса в кръчмата „Зеления човек“, заобиколен от половин дузина „приятели“, до един мръсни и мрачни, чиято единствена причина да бъдат тук в този момент бе издадената от Слоат безцеремонна заповед, която не можеше да не бъде изпълнена.