Даниъл Силва - Черната вдовица

— Сама ли си тук? — попита Миранда.

— Планът не беше такъв, но така се случи.

— Какво се случи?

— На приятелката ми ѝ се наложи да се откаже в последния момент.

— И с мен така стана. Приятелят ми ме заряза заради друга жена.

— Пълен идиот.

— Така е, ала беше разкошен. Стигнахме.

„Танго“ оживяваше по-късно. Минаха през пустото помещение, приличащо на пещера, и излязоха на терасата. Натали поръча чаша бяло вино от Санторини, а Миранда — водка мартини. Отпи скромно, направи физиономия и върна чашата на масата.

— Не ти ли харесва? — попита Натали.

— Всъщност не близвам алкохол.

— Наистина ли? Тогава защо ме покани да пийнем?

— Трябва да поговоря с теб насаме. — Тя погледна към потъмнялото море. — Хубаво е тук, но е ужасно скучно. Какво ще кажеш да си направим пътешествие, само двете? Ще бъде приключение, обещавам.

— Къде?

Миранда се усмихна и вдигна мартинито към устните си.

— Някога това ми харесваше. А сега ми се струва като проклет лак за нокти.

Двете се върнаха заедно в „Панорама“ и информираха рецепционистката, че планират да пътуват до Турция. Не нямаха нужда от помощ за резервациите за ферибота; други хора се бяха погрижили за това. Обаче биха искали да си запазят стаите; престоят им в Турция щял да бъде кратък. След това д-р Хадауи се върна сама в стаята си и си събра багажа. После прати съобщение на „баща си“, с което го осведомяваше за плановете си. Баща ѝ я помоли да внимава. Миг по-късно ѝ прати второ съобщение.

ДОБРЕ ЛИ СИ?

Натали се поколеба и написа отговора си.

САМОТНА, НО ДОБРЕ.

ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ КОМПАНИЯ?

Отново се поколеба и удари два пъти с пръст по екрана.

ДА.

Нямаше отговор. Натали слезе на терасата, като очакваше да види Миранда Уорд, но там от нея нямаше и следа. Високият блед руснак беше на обичайното си място на бара, където бе намерил нова жертва. Натали седна с гръб към него и поднесе към устните си чаша вино, която щеше да ѝ бъде последна за много седмици напред. Когато я изпи, сервитьорката ѝ донесе втора.

— Не съм я поръчвала.

— От него е. — Сервитьорката погледна към бара. След това подаде на Натали листче, сгънато на две. — И това е от него. Май тази вечер нямате късмет.

Когато сервитьорката си тръгна, Натали прочете бележката. Усмихна се, отпи от втората чаша и пъхна бележката в дамската си чанта. След това си тръгна, без да обърне внимание на неприятния тип на бара. В стаята си взе набързо душ, окачи табелката „Не ме безпокойте“ на дръжката на вратата и изгаси светлините. Седна сама в тъмнината и зачака почукването на вратата. То дойде в десет и двайсет. Когато отвори, мъжът влезе тихо като нощен обирджия.

— Моля те — каза тя и се отпусна в прегръдките му, — кажи му, че искам да се прибера. Предай му, че не мога да го направя. И че съм уплашена до смърт.

— Как е истинското ти име? — попита Натали.

— Управата на хотел „Панорама“ е останала с впечатлението, че съм Майкъл Данилов.

— Така ли е?

— Топло. — Той стоеше пред вратата към балкона, осветен от луната, бледа като лицето му. — А ти, доктор Хадауи, не бива да каниш мъж като мен в стаята си.

— Нищо такова не съм направила, господин Данилов. Казах, че имам нужда от компания. Можеха да пратят и жената.

— Смятай се за късметлийка. Емпатията не е силната ѝ страна. — Той се извърна към нея и очите му намериха нейните в полумрака. — Всички ставаме нервни преди голяма операция, особено тези от нас, които трябва да работят в държави, където няма посолства, в случай че нещо се обърка. Но имаме доверие на мисията и на планирането и отиваме. Това ни е работата.

— Аз не съм като теб.

— Всъщност приличаш на мен много повече, отколкото предполагаш.

— А каква ти е работата?

— Такава, за която никога не говоря.

— Убиваш хора?

— Премахвам заплахи за нашата сигурност. И в нощта преди голяма операция винаги се страхувам, че аз ще бъда премахнатият.

— Ала все пак отиваш.

Той се загледа навън и смени темата:

— Значи, хубавичката госпожица Уорд ще те преведе от другата страна.

— Не изглеждаш изненадан.

— Не съм. Даде ли ти маршрута?

— От Санторини до Кос, от Кос до Бодрум.

— Две млади жени на почивка, много професионално. — Мъжът се извърна и следващите му думи излетяха в нощта. — Той сигурно има много високо мнение за теб.

— Кой?

— Саладин.

Откъм коридора долетяха гласове на пияни англичани. Когато пак настана тишина, той погледна светещия циферблат на ръчния си часовник.