Даниъл Силва - Черната вдовица

Млада гъркиня стоеше и гледаше иззад рецепцията. Натали отиде при нея и си каза името.

— Ще ви настаним в двойна стая за десет вечери — каза жената, след като натисна няколко копчета на клавиатурата на компютъра. — Според нашите документи ще дойде още един човек, госпожица Ширази.

— Боя се, че тя ще се забави.

— Проблеми с полета ли има?

— Сполетяха я семейни проблеми.

— Надявам се, че не са сериозни.

— Не прекалено.

— Паспорта ви, моля.

Натали подаде паспорта през рецепцията, докато Йоси Гавиш и Римона Щерн, които пътуваха под различни самоличности и създаваха димни завеси, излизаха разгневени от фоайето. Дори и Натали се зарадва на внезапно настъпилата тишина.

— Не си харесват стаята — обясни служителката.

— Разбрах.

— Вашата е чудесна, уверявам ви.

Натали взе ключа и след като отказа предложената помощ за багажа, се качи сама в стаята си. В нея имаше две единични легла и малък балкон с изглед към ръба на кратера, където два яркобели круизни кораба се носеха като детски играчки по идеално гладкото море. Една последна забежка, помисли си тя, и то благодарение на най-богатата терористична организация в цялата история.

Отвори багажа си и разопакова вещите си, сякаш се приготвяше за дълъг престой. Когато приключи, слънцето беше малко над хоризонта и заливаше стаята с огнена оранжева светлина. След като заключи паспорта си в сейфа на стената, тя слезе долу в бара на терасата, който бе пълен с гости, основно от Британските острови. Сред тях, в определено по-добро настроение, седяха Йоси и Римона.

Натали успя да намери празна маса и поръча на пъргавата сервитьорка чаша бяло вино. Барът бързо се пълнеше с още гости, сред които и мъж с бледа кожа и очи като глетчер. Тя се надяваше да седне при нея, но той се настани на бара, откъдето можеше да наблюдава терасата, и се престори, че флиртува с хубаво момиче от Бристол. Натали успя за пръв път да чуе гласа му и беше изненадана от отчетливия руски акцент. Като имаше предвид демографията на съвременен Израел, подозираше, че акцентът е автентичен.

Слънцето вече се скриваше зад върховете на Тирасия. Небето потъмня, морето стана черно. Натали погледна към мъжа, който говореше с руски акцент, но в този момент той бе зает с друго, така че тя се извърна настрани и се взря в празното пространство. „Някой ще дойде при теб“, така ѝ бяха казали. Ала в този момент, на това място, единственият човек, когото Натали искаше да види, бе мъжът на бара.

През следващите три дни д-р Лейла Хадауи се държеше като обикновена, макар и самотна туристка. Закусваше сама в ресторанта на „Панорама“, печеше се на покрития с черни камъчета плаж на Периса, обикаляше покрай вулканичния кратер, пълен с вода, разхождаше се по археологическите и геологичните забележителности на острова… А по залез пиеше вино на терасата. Островът беше малък, така че разбираемо можеше да се натъкне на други гости на хотела далеч от сградата. Тя прекара неприятна сутрин на плажа близо до оплешивяващия англичанин и Рубенсовата му жена. А докато се разхождаше покрай погребания град Акротири, срещна бледия руснак, който подчертано я пренебрегваше. На следващия ден, четвъртия ѝ на острова, видя хубавото момиче от Бристол, докато пазаруваше в Тира. Д-р Хадауи излизаше от бутик за бански костюми. Момичето стоеше отвън на тясната уличка.

— Отседнали сме в един и същ хотел — каза то.

— Да, и аз така мисля.

— Аз съм Миранда Уорд.

Д-р Лейла Хадауи протегна ръка и се представи.

— Какво хубаво име. Искаш ли да пийнем по нещо?

— Тъкмо се канех да се върна в хотела.

— Вече не мога да понасям гледката на нашия бар. Прекалено много проклети англичани! Особено онзи плешив тип и закръглената му жена. Боже, какви досадници! Ако още един път се оплачат от обслужването, ще си прережа вените.

— Да отидем някъде другаде тогава. Само че къде?

— Била ли си в „Танго“?

— Не мисля.

— Натам е.

Миранда хвана Натали за ръката, сякаш се боеше да не я изгуби, и я поведе през сенчестата улица. Тя беше слаба, руса, луничава и миришеше на черешово сладко и кокос. Сандалите ѝ пляскаха по калдъръма като шамари по нечия омразна буза.

— Ти си французойка — каза тя внезапно с укорителен тон.

— Да.

— Истинска французойка ли?

— Семейството ми е от Палестина.

— Разбирам. Жалко.

— За кое?

— За цялата бежанска история. А и онези израелци! Ужасни същества.

Д-р Лейла Хадауи се усмихна, но не каза нищо.