Даниъл Силва - Черната вдовица

Тя седна на определеното ѝ място, оправи хиджаба си и започна да говори. След малко Габриел се пресегна през масата и сложи ръка върху дланите ѝ, за да я спре.

— Сбърках ли някъде? — попита тя.

— Справяш се чудесно, Лейла. Но моля те, започни отново от самото начало. И този път — добави той — ще е добре, ако говориш на френски, не на арабски.

В този момент те се изправяха пред първата си сериозна дилема в операцията: зад стените на старинната катедрала в Санлис Джалал Насер, човекът на Саладин в Западна Европа, беше признал пред новата си съратница, че предстоят нови атентати, и то съвсем скоро. Пол Русо заяви, че са длъжни да информират неговия министър за това развитие.

А може би и британците. Каза, че целта на операцията е да се разкрие мрежата. Ако работеха съвместно с МИ5, можеха да арестуват Джалал, да го разпитат, да разберат бъдещите му планове и да приберат съучастниците му.

— И да приключваме, така ли? — смръщи се Габриел. — След добре свършената работа?

— Това изглежда реално.

— Ами ако Насер не се пречупи при приятелския разпит, който ще получи в Лондон? Ако не разкрие плановете си или имената на съучастниците си? Ами ако има паралелна мрежа и други клетки, за да може, ако едната бъде разбита, другата да оцелее? — Той млъкна, след това добави: — Ами Саладин?

Русо се съгласи с аргументите му. Но по въпроса дали да съобщи за заплахата на висшестоящите — а именно на шефа и министъра му, — беше непреклонен. И така Габриел Алон, човекът, който безнаказано бе провеждал операции на френска земя и бе оставил следа от трупове, която се простираше от Париж до Марсилия, влезе в Министерството на вътрешните работи в десет и половина същата вечер заедно с шефа на група „Алфа“. Министърът ги чакаше в богато декорирания си кабинет заедно с началника на ГДВС и Ален Ламбер, дясната му ръка, човека, който водеше записки, опитваше храната му и беше момчето му за всичко. Ламбер идваше от официална вечеря; министърът — от спалнята си. Той стисна ръката на Габриел така, сякаш се страхуваше да не прихване зараза. Ламбер избягваше погледа на Габриел.

— Доколко е сериозна заплахата от нов атентат? — попита министърът, когато Русо приключи доклада си.

— Възможно най-сериозна — отвърна шефът на група „Алфа“.

— Следващата атака във Франция ли ще е?

— Не можем да кажем.

— А какво можете да кажете?

— Агентът ни бе вербуван и поканен да замине за Сирия на обучение.

— Нашият агент ли? — Министърът поклати глава. — Не Пол, тя не е наш агент. — Посочи към Габриел. — Тя е негов агент.

В стаята настъпи тишина.

— Тя все още ли е готова да извърви целия път? — попита министърът след малко.

— Да.

— А вие, мосю Алон? Все още ли сте готов да я изпратите?

— Най-добрият начин да научим времето и мястото на следващата атака е да внедрим агент в самата операция.

— Да разбирам ли, че отговорът ви е „да“?

Габриел кимна със сериозно изражение. Министърът видимо се замисли.

— Колко всеобхватно е наблюдението над този Насер? — попита той.

— Физическо и електронно.

— Но той ползва криптирана комуникация?

— Точно така.

— Значи, може да даде заповед за атака и ние да не знаем абсолютно нищо.

— Вероятно е — каза внимателно Габриел.

— А британците? Те нямат ли представа с какво се занимава?

— Така изглежда.

— Далеч съм от мисълта да ви казвам как да си вършите работата, мосю Алон, но ако аз имах агент, който всеки момент ще заминава за Сирия, не бих искал мъжът, който го праща там, да бъде арестуван от британците.

Габриел нямаше намерение да противоречи на министъра, най-вече защото и той си мислеше същото от известно време. И така в късния предобед на следващия ден той прекоси Ламанша, за да осведоми Греъм Сиймор, шефа на британското разузнаване, или МИ6, че Службата тайно следи високопоставен деец на ИДИЛ, който живее в Бетнъл Грийн, Източен Лондон. Както можеше да се предвиди, Сиймор беше ужасѐн. Подобна беше и реакцията на Аманда Уолъс, шефката на МИ5, която изслуша същото признание час по-късно от другата страна на реката, в Темс Хаус. За да покаже, че се разкайва, Габриел бе принуден да направи британските служби партньори без право на глас в операцията. Помисли си, че сега му трябваха само американците — и катастрофата щеше да е пълна.

Жената, позната вече като д-р Лейла Хадауи, не знаеше за войната между службите, която се водеше около нея. Тя се грижеше за пациентите си в клиниката, през свободното си време си почиваше в кафенето срещу апартамента ѝ, а от време на време се осмеляваше да отиде до центъра на Париж на покупки или на разходка. Вече не разглеждаше екстремистки материали в интернет, защото беше инструктирана да не го прави. Нито обсъждаше политическите си убеждения с приятели и колеги. Основно говореше за лятната си ваканция, която бе планирала да прекара в Гърция с приятелка от университета. Пакетът със самолетните ѝ билети и хотелската резервация пристигна три дни преди датата, на която трябваше да тръгне. Туристически агент от Лондон на име Фарук Гази се бе погрижил за всичко. Д-р Хадауи не плащаше за нищо.