Даниъл Силва - Черната вдовица

— Да — отвърна тя. — Страхувам се.

— Защо?

— Защото не говорех сериозно. Казах го просто така.

— Значи, си от онези джихадисти, Лейла, които предпочитат да носят плакати и да скандират лозунги?

— Не. Просто никога не съм си представяла, че нещо подобно може да ми се случи.

— Това не е интернет, Лейла. Това е истинският живот.

— Точно от това се боя.

От другата страна на катедралата възрастната жена им даде знак, че е време да си тръгват. Джалал свали очи от купола и погледна лицето на Натали.

— Ами ако се съглася? — попита тя.

— Ще трябва да заминеш за халифата на обучение. Ние ще се погрижим за организацията.

— Не мога да отсъствам дълго.

— Трябват ни само няколко седмици.

— Ами ако властите научат?

— Довери ми се, Лейла, нищо няма да разберат. Имаме си канали, които ползваме. Фалшиви паспорти също. Престоят ти в Сирия ще бъде нашата малка тайна.

— А после?

— Ще се върнеш във Франция и към работата си в клиниката. И ще чакаш.

— Какво?

Той сложи ръка на раменете ѝ.

— Знаеш ли, Лейла, ти си късметлийка. Ще направиш нещо изключително важно. Завиждам ти.

Тя се усмихна, макар че не ѝ беше весело.

— Приятелката ми Мона ми каза същото.

— За какво говореше тя?

— Нищо — каза Натали. — Нищо важно.

Онази нощ Натали не можа да заспи. Лежа известно време в леглото си и си припомняше всяка дума, която Джалал Насер бе изрекъл. След това се въртя в завивките, докато мислите ѝ препускаха към това, което предстоеше. За да се разтовари, изгледа скучен документален филм по френската телевизия и когато и това не помогна, отвори лаптопа и започна да сърфира в интернет. Не по джихадистките сайтове обаче. Джалал я бе предупредил да ги избягва. Натали вече беше слуга на двама господари, жена с двама любовници. Когато най-накрая заспа, Джалал я посети в сънищата ѝ. Той сложи жилетка с експлозиви върху голото ѝ тяло и я целуна нежно. Ти си късметлийка — прошепна ѝ. — Ще направиш нещо изключително важно.

Събуди се уморена, нервна и с мигрена, която никакви количества лекарства или кофеин не можеха да облекчат. Един благосклонен бог сигурно би сметнал за редно да ѝ даде спокоен ден в клиниката, но парадът на човешкото нещастие я застави да тича от стая в стая до шест вечерта. Когато си тръгваше от работа, Ролан Жирар, мнимият административен директор на клиниката, я покани на кафе. Навън ѝ помогна да седне на предната седалка на неговото пежо седан и през следващите четиресет и пет минути не отрони и дума, докато се движеха по криволичещия път към центъра на Париж. Когато минаваха покрай музея „Д’Орсе“, мобилният му телефон звънна от входящо съобщение. След като го прочете, той прекоси Сена и пое към Рю дьо Гренел в седми арондисман, където прекара колата през охраняваната порта на красива кремава сграда. Натали успя да прочете металната табела, която мина покрай прозореца ѝ. На нея пишеше МЕЖДУНАРОДНО ОБЩЕСТВО ЗА ФРЕНСКА ЛИТЕРАТУРА.

— Вечер с Балзак?

Той угаси двигателя и я поведе вътре. Във фоайето тя видя французина с арабски черти, когото бе забелязала да излиза от аптеката в Ла Курньов, а на стълбището се размина с редовен посетител на кафенето срещу апартамента ѝ. Най-горният етаж на сградата приличаше на банка след работно време. Жена със строг вид седеше пред подредено бюро, а в съседство мъж с елегантен костюм се взираше в компютъра си, сякаш беше неотзивчив свидетел на престъпление. Двама мъже чакаха в конферентната зала зад стъклената стена. Единият пушеше лула и бе облечен в смачкан блейзър. Другият беше Габриел.

— Лейла — каза той официално. — Толкова се радвам да те видя отново. Изглеждаш добре. Малко уморена, но добре.

— Беше тежка нощ.

— За всички нас. Почувствахме облекчение, когато видяхме мотоциклета да спира пред кооперацията ти. — Габриел бавно стана иззад масата. — Сигурен съм, че срещата ти с Джалал е минала отлично.

— Така беше.

— Той има ли планове за теб?

— Мисля, че да.

— Заради мерките му за сигурност не можахме да запишем разговора. Много е важно да ни предадеш всичко, което е казал снощи, точно по начина, по който го е изрекъл. Можеш ли да го направиш, Лейла?

Тя кимна.

— Добре. — Габриел се усмихна за пръв път. — Моля те, седни и започни от началото. Какви бяха първите му думи, когато се срещна с теб пред аптеката? Говори ли по време на пътуването? Къде те заведе? Какъв беше маршрутът му? Кажи ни всичко, което си спомняш. Всяка подробност е от значение.