Даниъл Силва - Черната вдовица

— Изпрати снимките на булевард „Цар Саул“ — каза Габриел. — Да видим дали няма да изскочи нещо.

— Вече го направих.

— И какво отговориха?

— Никога не е попадал в полезрението им.

— Може би това ще помогне. — Габриел вдигна флашката.

— Какво е това?

— Животът и делата на Маргрет Янсен.

— Чудя се колко време ще ми отнеме да намеря тайния обожател на Сафия.

— На твое място бих побързал. Американците също разполагат с досието ѝ.

— Ще ги изпреваря — обеща тя. — Винаги така става.

На Дина ѝ трябваха по-малко от трийсет минути, за да намери първата снимка на Маргрет Янсен и мъжа, който следеше Сафия Бурихан в Париж. Екип от AIVD ги беше фотографирал в старомоден италиански ресторант в центъра на Амстердам, където Маргрет работеше като сервитьорка за минимална заплата, след като бе напуснала ужасния си дом в Нордвейк. Не беше трудно да го забележиш: той вечеряше сам с книга на Сартър за прикритие. Този път бе сниман на фокус, макар че бе с някак променена външност. Кръгли очила бяха посмекчили ъгловатото му лице, а жилетката му придаваше безобиден вид на библиотекар. Маргрет му сервираше и ако се съдеше по широката ѝ усмивка, го намираше за привлекателен. И то дотолкова, че всъщност се бе съгласила да излезе с него за по едно питие в бар, граничещ с квартала на червените фенери. Същата вечер бе завършила със звучна плесница, която Маргрет беше стоварила с дясната си ръка върху лявата буза на мъжа и която беше регистрирана от същия проследяващ екип. Много професионален подход, помисли си Габриел. Холандците бяха отписали мъжа като похотливец и повече не опитваха да установят самоличността му.

Но каква беше връзката между двете жени, освен мъжа, който можеше да е арабин, французин или италианец? Дина откри и това. Един уебсайт от Персийския залив, от емирство Катар, продаваше дрехи за набожни мюсюлманки с вкус. Сафия Бурихан го бе разглеждала три седмици преди появата на мъжа в Париж. Маргрет Янсен се бе спряла на него само десет дни преди плесницата в Амстердам. Дина подозираше, че на сайта имаше защитена с парола чатстая, където вербовчиците на ИДИЛ канеха податливи млади жени на частен разговор. Тези криптирани стаи засега се оказваха почти непробиваеми за разузнавателните служби на Израел и Запада. Дори могъщата Агенция за национална сигурност, вездесъщата американска служба, която следеше електронните комуникации, с мъка поддържаше скоростта на дигиталната хидра на ИДИЛ.

Няма по-лошо чувство за професионалния шпионин от това да чуе от офицер от чужда служба нещо, което е трябвало да узнае сам. Пол Русо понесе това унижение в малко кафене на модната пешеходна улица „Клер“, недалеч от Айфеловата кула. Френската полиция бе издигнала барикади на кръстовищата и проверяваше чантите и раниците на всеки, който се осмелеше да премине. Дори Габриел, който нямаше нищо друго у себе си, освен кафяв плик, пълен със снимки, бе щателно претърсен, преди да бъде пуснат.

— Ако това някога се разчуе — каза Русо, — ще бъде голям срам за моята служба. Ще падат глави. Не забравяй, това е Франция.

— Не се тревожи, Пол, ще опазим тайната.

Русо отново прегледа снимките на Сафия Бурихан и мъжа, който два дни я бе следвал из Париж, без да бъде уловен от ГДВС.

— Какво предполагаш, че е правил?

— Следил я е, разбира се.

— Защо?

— За да се увери, че е правилният тип момиче — каза Габриел. — Въпросът е дали можете да го намерите?

— Тези снимки са правени преди повече от година.

— Така ли? — попита подвеждащо Габриел.

— Ще бъде трудно. А и — продължи Русо — все още не сме успели да открием къде работи екипът ви.

— Това е, защото ние сме по-добри от вербовчика.

— Всъщност и него си го бива.

— Той не е стигнал до кафенето в Сен Дьони на летящо килимче — каза Габриел. — Взел е метрото или автобус, или е вървял по улици с охранителни камери.

— Системата ни за видеонаблюдение не е толкова обширна като вашата или като британската.

— Но я има, особено на места като Сен Дьони.

— Да — кимна Русо. — Има я.

— Тогава разберете как е стигнал дотам. И след това открийте кой е. Но каквото и да вършите — добави Габриел, — правете го тихо. И не споменавай нищо от това на нашия приятел от Лангли.

Русо си погледна часовника.

— В колко часа ще се срещнеш с него?

— В единайсет. Казва се Тейлър, между другото. Кайл Тейлър. Шеф на Антитерористичния център на ЦРУ. Очевидно мосю Тейлър е много амбициозен. Убил е с дронове доста терористи. Още един скалп — и може да е следващият оперативен директор. Поне такива слухове се носят.