Кристофър Райх: Игра на милиарди

Но Алекс вече беше седнала на шофьорското място и затръшна вратата.

Астър излезе навън и като змия си проправи път до бара през тълпата от гости.

— Водка — каза на бармана. — Нека бъде двойна.

— Някаква определена марка?

— От онази, по-силната.

Барманът напълни една чаша с лед, наля няколко пръста от алкохола, след което остави бутилката до нея. Астър взе чашата и се насочи към вилата за гости. Няколко души се приближиха, за да го поздравят за скока. Той не им обърна внимание. За тази вечер беше приключил с говоренето.

Отново облече дрехите си във вилата за гости. Взе си телефона и видя, че е пълен с гласови съобщения. На първо място беше СМС от номер, който не познаваше. Астър обръщаше сериозно внимание на личното си спокойствие. Даваше телефонния си номер единствено на приятели, чиито номера също имаше. Съобщението беше изпратено от местен номер. Нещо в него му беше познато. Отвори съобщението.

Една дума.

Палантир

Не означаваше нищо за него.

Съобщението беше пристигнало в 23:07 часа, преди повече от час. Палецът му се насочи към бутона за изтриване, но бързо промени решението си. Според Алекс баща му беше умрял в единадесет, само няколко минути преди това съобщение. Обади се на номера. След седем позвънявания беше прехвърлен на гласова поща.

Разнесе се баритонов глас, оформен от дълги години пушене на цигари и пиене на бърбън. Не го беше чувал от пет години. Въпреки това беше необходима само сричка, за да накара космите по ръцете му да настръхнат и по цялото му тяло да се разнесе вълна на чист ужас.

— Вие се свързахте с Едуард Астър. Моля, оставете съобщение.

Боби взе чашата с водка, отиде до басейна и я изля в него.

— Хей! — провикна се той, скочи върху дъската за гмуркане и отиде в края й. — Слушайте всички.

Никой не му обърна внимание. Навря кутрето и показалеца в устата си и изсвири. Някой спря музиката. Гостите се обърнаха към него.

— Партито свърши.

Три хиляди и двеста километра на североизток слънцето изгряваше над пуста, ветровита равнина, пазена от три страни от най-младите планини на планетата. Тук-там имаше пирен и розови храсти. Изпаренията от горещите серни извори се смесваха с въздуха. Това беше земя, която времето отдавна беше забравило. Регионът беше известен като Гримисдотир-Фургала и се намираше в центъра на северноатлантическата островна държава Исландия.

Допреди една година това място беше запазено единствено за екотуристите и любителите на пущинаци. Посетителите на острова се събираха на известния „Огнен пръстен", живописен път, който опасваше красивото крайбрежие на страната. Местните предпочитаха южния бряг, защото там температурите бяха с няколко градуса по-високи, отколкото във вътрешната част. Тъй като най-близкият път се намираше на три дни път, само най-смелите мъже и жени навлизаха толкова навътре в острова.

Всичко това се промени, когато международна инвестиционна група закупи 200 квадратни километра площи в региона и обяви намерението си да създаде луксозен екокурорт. Снимки от планирания комплекс бяха отпечатани в „Моргунбладид", най-стария вестник в страната. Опозиционните реакции бяха гласовити и мигновени. Исландците имаха дълга история с чужденци, на които не можеше да се има вяра. Не ставаше въпрос за курорта, казваха те. А за онова, което се криеше под него. Да се откажеш от ценна газ и правата върху минерали в полза на група, чиито намерения не бяха известни, щеше — в най-добрия случай — да е неблагоразумно.

Належащите проблеми обаче бяха над всичко. Световната банкова криза от 2008 година беше опустошила икономиката на Исландия, беше затрила банките в страната и беше оставила гражданите й с огромен дълг от 60 000 евро на човек. Проект, който щеше да влее сериозни пари в икономиката, беше истински божи дар, благоразумието можеше да върви по дяволите.

На въпросите за произхода на инвеститорите се отговаряше повърхностно. Седалището им беше на Каймановите острови с офиси в Ню Йорк и Сингапур. Големите акционери бяха натрупали сериозни капитали в корпорации с внушителни имена като „Екселсиор Холдингс" и „Стърлинг Партнърс". Единственият член на групата, който посети острова, беше висок, чернокос мъж на име Магнус Лий.

Лий беше истинска мистерия от самото начало. Отдалеч приличаше на азиатец. Имаше азиатска права коса и характерната за азиатците пъргавина в походката си. Само дето нямаше нищо азиатско в размерите и ширината на раменете му. От близо човек можеше да види сините му очи, които една жена оприличи с глетчерите на страната си. Говореше английски като кралицата и го бяха чули да използва перфектен руски с един от риболовците от Санкт Петербург. Спекулациите за националността му не траяха дълго. Исландците можеха да познаят един джентълмен отдалеч. Най-важното беше, че човекът имаше пари. Варели и варели с пари. Дори да беше китаец, не им пукаше.