Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Не знам.

Астър отвори един шкаф в библиотеката си, в който имаше телевизор, и потърси дистанционното.

— Пазарите сигурно са се сговнили.

Алекс го хвана за ръката.

— Какво правиш? На кого му пука за пазарите?

— На него би му пукало.

— Ти не си него.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? Боже, президентът сигурно вече е в бункера си в Мериленд.

— Боби!

— Добре. Ти печелиш. — Астър остави дистанционното. Разполагаше с хора, които работеха за него и бяха много по-добри в справянето с подобни кризисни ситуации. Ако се случеше нещо, което да се отрази материално на фирмата, щяха да го уведомят.

— Бяхме в добри отношения — каза Алекс.

— Знам — отвърна Боби, този път не беше груб.

— Предполагам, че не сте се чували?

— Не и по моя моля.

— Не съжаляваш ли сега?

— Едуард Астър почина тази вечер и наистина съжалявам за това. Баща ми, от друга страна, се спомина много отдавна.

Жената поклати глава.

— Било е за работа. Някакъв глупав спор за пари.

— Не, Алекс. Никога не е било заради работата. — Просто това беше извинението. Неразбирателство по бизнес въпроси беше най-лесното обяснение. Астър искаше да й разкрие повече. Искаше да й каже, че беше вдигал телефона хиляди пъти, за да се обади, но го беше връщал обратно на мястото му. Искаше да й обясни, че тя може и да познаваше Едуард Астър като мил и заслужаващ уважение свекър, като любящ дядо на дъщеря им, но не го познаваше така, както той. Ако го попиташе сега, щеше да сподели всичко с нея.

Алекс обаче сви рамене и отмести поглед. Отиде до прозореца и се изпъна. Жената, която се обърна към него, не беше онази, за която се беше оженил. Звярът на име Федерално бюро за разследване беше поел контрол над нея.

— Всеки момент ще получиш официално уведомление — обясни тя. — Можеш да се обадиш на тайните служби за подробности. Те могат да ти осигурят повече информация. Трябва да вървя.

Астър се приближи до нея и постави ръка на рамото й.

— Али, чакай. Хайде, кажи какво искаш? Сълзи? Знаеш какви бяха отношенията ни.

Жената махна ръката му от себе си.

— Не ме наричай така. Нямаш право.

— Стига де — сопна се той. — Аз съм.

— Разведени сме. Набий това в главата си. Дойдох от учтивост. Нищо повече.

— Просто си вършиш работата, нали? — Астър подръпна завесата и погледна надолу към вътрешния двор. Едър блондин стоеше до вратата на пътническото място на доджа. Също като нея беше облечен в дънки и тениска. Боби разпозна в него един от „младите й лъвове", определението, с което наричаше способните, мотивирани и изключително мъжествени младоци.

— Всичко това се е случило на моравата на Белия дом? — попита той и насочи цялото си внимание към бившата си съпруга. Взаимоотношенията им отново се върнаха към обичайните прямота и язвителност.

— Случаят е много голям.

Астър виждаше искрата в очите й, това въгленче на въодушевление, което само работата можеше да й осигури. Бяха минали две години, след като се разделиха, и десет месеца от финализирането на развода им, но това все още го разстройваше.

— Ако бях на твое място, щях веднага да потърся самолет за столицата — каза той. — Вземи G-4. Ще се обадя да го заредят и след час екипажът ще е готов за излитане.

— Случаят не е мой.

— Може би няма да е лошо да поискаш да те прехвърлят. Ще последват доста големи заглавия за онзи, който води разследването. Това може да е шансът ти да отидеш във Вашингтон. Знам колко много желаеш онова място на заместник-директор.

— Не е честно.

— Само казвам — продължи Астър. — Кариерата ти ни коства брака. Поне можеш да се възползваш от ситуацията.

— Казва човекът, който не се прибираше преди девет през седмицата и въобще не припарваше до дома ни през уикендите.

— Виж какво получихме.

Алекс се приближи, лицето й беше на сантиметър-два от неговото. Искрата в очите й все още беше там, но този път беше гняв, а не въодушевление.

— Така ли — каза тя. — Гледам. Не виждам нищо особено.

Жената мина като ураган покрай него и напусна кабинета му. Астър я последва надолу по стълбите.

— Какво правеше тук така или иначе? Каза, че баща ми е бил убит преди час. Няма начин да дойдеш от града толкова бързо.

Алекс се спря на предната врата.

— Уведоми ме кога ще е погребението. Кейти и аз искаме да дойдем.

Астър отново огледа облеклото й — дънки, тениска, вързана коса. Забеляза, че носи работните си ботуши. Получи отговора, който търсеше.

— Хей — провикна се той. — Бъди внимателна.