Кристофър Райх - Игра на милиарди

Астър видя къде се намира телефонът му, падна на колене и го вдигна. Ръката му трепереше от страх, но въпреки това успя да набере последните няколко букви:

— Т-И-…

Още една от гумите избухна. Автомобилът подскочи във въздуха и се приземи на една страна. Главата на Астър се удари в прозореца. Тялото му падна върху вратата и той отново изтърва телефона. Председателят Хюз се стовари отгоре му и изпълнителният директор усети как рамото му изпука. Болката беше силна и той изкрещя.

За един безкраен момент колата се носеше по моравата. Стрелбата секна. Превозното средство намали ход и в момент на капитулация се преобърна по покрив.

Хюз се отлепи от Астър. Председателят на Федералния резерв беше в безсъзнание. Гелман лежеше прострян наблизо, очите му бяха отворени и ужасени.

Изпълнителният директор на Фондовата борса лежеше по гръб и се опитваше да контролира дишането си. Чуваше как двигателят пука и крещящите инструкции гласове навън, които им нареждаха да останат в превозното средство. Обърна глава. Телефонът беше паднал на няколко сантиметра от него. На екрана видя буквите, които беше написал досега: „П-А-Л-А-Н-Т-И-".

Една липсваше.

Астър вдигна здравата си ръка над и около главата си, докато пръстите му не стигнаха до апарата. Успя да набере последната буква с палеца си.

— Добре ли сте? — Челото на шофьора кървеше.

— Да — отвърна изпълнителният директор. — Добре съм. Рамото ми обаче…

Едуард Астър така и не успя да довърши изречението. В този момент резервоарът, напълнен догоре с деветдесет и пет литра бензин, експлодира. Горещата вълна го подхвана, погълна го и изгори всяко негово чувство и усещане.

Миг преди да умре, пръстите му се увиха около телефона, както бебе би обвило пръстчета около ръката на майка си, и дали умишлено, или съвсем случайно, натисна „изпрати".

— Скачай!

Боби Астър размърда пръстите на краката си на ръба на комина и погледна към ширналия се на шест метра под него басейн. Той беше голям, с достатъчно пространство за приземяване. Коленете му трепереха и куражът му да стои тук се изчерпваше. Проблемът не беше само във височината, а и в скока. Трябваше да прескочи близо два метра каменна настилка, за да стигне до водата. Или може би бяха два метра и половина. Ако не успееше да го стори, щеше да се разбие в настилката.

Това не беше един от най-умните облози, на които се беше хващал.

— Две милки — разнесе се някакъв глас. — Можеш да го направиш!

— Хайде, Боби. Нямаме цяла нощ.

Двата милиона долара не бяха точно облог, а по-скоро обещание. От Астър се искаше единствено да скочи от комина в басейна и парите щяха да отидат за благотворителност. Миналата година донесе 1,7 милиона, като мина през нагорещени въглени. По-предната година скочи с парашут от хеликоптер на плажа. Озари го мисълта, че каскадите му ставаха все по-опасни. Нямаше да е лошо да пропусне следващата година и просто да напише чек.

— Млъкнете за момент — отвърна Астър наперено, макар съвсем да не се чувстваше така. — Нека се насладя на гледката.

Следобедният проливен дъжд беше прочистил небето. Звездите проблясваха в нощния покров. Крайбрежните светлини на Амагансет на източния бряг на Лонг Айлънд светеха приветливо. Вълните на черното море съскаха като газирана напитка. Къщите на съседите му по „Фърдър Лейн" тъмнееха.

Астър застана на едно място и огледа ситуацията долу. Тъй като беше полунощ, светлините на басейна бяха включени, а водата имаше онази призрачна аквамаринова полупрозрачност, на която се възхищаваше край бреговете на Пукет и в океанските пещери под скалите на Капри. Шест метра не бяха кой знае колко много, но когато се намираш на парче камък с размерите на телефонен указател, си беше доста височко. Разумната, предпазлива част от него му казваше да се наведе, да се хване за комина и да слезе на покрива. Не можеше да го стори, разбира се. Не можеше да наруши облога. Както и онова, другото нещо. Неговата гордост. Боби Астър винаги държеше на думата си.

— Хайде, Боби! Не бъди женчо! Скачай!

— Мац-пис-пис!

Астър вдигна ръка над главата си, за да покаже, че е готов. На четиридесет и една той беше слаб и стегнат и беше малко по-нисък от метър и осемдесет. В гимназията и колежа играеше футбол и лакрос, тогава си спечели прякора „Чука" заради смазващите удари, които нанасяше на опонентите си. Все още се отличаваше със структурата на атлет: широки рамене, плосък корем, мускулести крака. Също така имаше атлетични колене с дълги, грозни белези, доказателство за десетината операции, на които беше подлаган.