Джон Вердън - Не заспивай

Тя не реагира и Гърни се запита дали изобщо го е чула.

— Кимбърли?

— Няма нужда да се извинявате.

Въпреки странния ѝ коментар той продължи:

— Мо Блумбърг ми каза, че след изчезването на Скот сте ходили многократно в „Брайтуотър“ да го търсите. Така ли е?

Тя кимна едва забележимо:

— Много глупава постъпка.

— Успяхте ли да откриете някаква следа от него?

— Разбира се, че не.

— Защо казвате това?

— Не съм търсила на правилното място, нали? Той вече си е бил отишъл.

— Искате да кажете, че сте достигнали до заключението, че… че синът ви вече не е жив?

— Не, не това. Животът никога не свършва. Скот просто е отишъл на друго, по-спокойно и щастливо място.

Нещо в тона ѝ го накара да зададе следващия въпрос:

— По-щастливо място от „Брайтуотър“ ли?

Усмивката ѝ помръкна.

— „Брайтуотър“ беше мъчение. Скот мразеше всяка минута, прекарана там.

— Защо го пратихте тогава?

— Идеята беше на баща му. Тренировките, необходимостта да се справя с трудности — така щял да стане истински мъж.

Скот не го биваше в спортовете. И как, ако те бият, унижават и наричат с мръсни имена, ще станеш мъж? Можех да го убия.

— Бащата на Скот ли?

— Исках да го убия. Но ме напусна. Знаете ли защо? Защото ходех всяка седмица в „Брайтуотър“ да търся Скот. Това не можа да изтърпи. Знаеше, че вината е само негова.

— Момчетата в лагера, които тормозеха Скот — имаше ли някой, от когото най-много да се е оплаквал?

Тя кимна бавно:

— Онези с животинските имена.

— Паяка, Лъва, Вълка и Невестулката ли?

— Да.

— Той знаеше ли истинските им имена?

Кимбърли поклати глава:

— Не беше сигурен. Носели черни качулки.

— Имал ли е някакви предположения?

— Каза ми само едно име, веднъж, когато се обади вкъщи. Грозно име. Но не си го спомням сега. Опитвам се да стоя колкото мога по-надалеч от цялата тази тъмнина. Духовният ми учител казва, че трябва да оставя мрака в миналото и да се движа към светлината.

— Разбирам ви, Кимбърли. Но моля ви, опитайте се да си спомните. Много ще помогнете.

Тя въздъхна неохотно и вдигна лице към една лампа, сякаш някой стоеше над нея. На ярката светлина косата ѝ изглеждаше снежнобяла.

— Мисля, че започваше с П… или с Б…

Вдигна длани към лампата, сякаш се надяваше, че така ще получи просветление. Гърни губеше търпение и тъкмо мислеше да ѝ подскаже името на един от четиримата мъртви мъже, когато тя изрече с неочаквано суров, изпълнен с омраза глас:

— Балзак.

След края на видеоразговора с Кимбърли Фалън Гърни погледна телефона си и видя, че има гласови съобщения от Джак Хардуик и Джейн Хамънд.

Щом видя това на Джейн, изпита раздразнение, защото се досети за повода на обаждането ѝ.

— Дейв? Мадлин? Наред ли е всичко? Останах с впечатлението, че ще дойдете на вечеря. Обадете се.

Още едно усложнение след стреса и объркването тази вечер. Щеше да се наложи да се извини, да обяснява. Тъкмо се канеше да пусне съобщението на Хардуик, когато чу необичаен шум от тавана на банята.

Едва доловимо поскърцване.

Погледна нагоре и видя, или му се стори, че вижда, около лампата над ваната да се посипват няколко прашинки от мазилката. Вгледа се в мястото и изчака да види дали ще се случи пак.

След като минаха няколко секунди и не стана нищо, Гърни се качи на ръба на ваната, като се подпря на стената.

Забеляза, че декоративният пръстен около плафона не приляга достатъчно добре в дупката за жиците. Отстрани имаше пролука от около милиметър-два. Погледната от пода, тя приличаше просто на сянка.

Първата му мисъл бе, че отворът осигурява достъп за аудио- или видеоустройство. Скенерът обаче щеше да засече всякаква електронна активност, а не беше. И със сигурност това не беше първият зле монтиран плафон на лампа, който Гърни виждаше. При други обстоятелства нямаше да му обърне внимание — ако не беше тихото скърцане, което бе чул, и почти невидимите прашинки, които се бяха посипали.

Върна се в спалнята и си сложи обувките. Закопча глезенния си кобур и пъхна пистолета в него. Вслуша се в дишането на Мадлин и се успокои, че е по-равномерно. Но мускулчетата на бузата ѝ още потрепваха. Тъкмо се питаше дали може да направи нещо повече за нея, когато телефонът му пак иззвъня.

Беше Хардуик.

Гърни реши, че в банята вече не е безопасно да говори. Затова взе ключа от апартамента, излезе в коридора и заключи вратата след себе си.

— Какво има? — обади се с тих глас.