Джон Вердън - Не заспивай

— Не. Хитри копеленца. Може би някои от другите момчета знаеха, но мисля, че ги беше страх от тях. Никой не искаше да каже нищо.

— Мислите ли, че има връзка между тези четири момчета с прякорите и момчето, което изчезна?

— Кой знае? Вашето посещение ме накара да разчегъртам мозъка си и това излезе — тия животински имена. Реших, че трябва да знаете.

— Разследващите изчезването на Скот Фалън провериха ли тази следа с бандата?

— Доколкото знам, не. Както казах по-рано, за тях изчезването на Фалън беше поредният случай на избягал тийнейджър. А пък момчетата постоянно си правят банди и такива глупости. Затова може би са били прави и сега само си губите времето.

— В никакъв случай, господин Блумбърг. Това може много да ни помогне. След като така или иначе се обадихте, нека да ви попитам още нещо. Спомняте ли си нещо за родителите на Скот Фалън? Имена, къде живееха.

— Ха! Как бих могъл да забравя? Майката — нямаше баща, само майка — идваше в лагера всеки уикенд. Да търси. Обикаляше из гората. Викаше го, даже седмици по-късно.

— Спомняте ли си името ѝ?

— Кимбърли. Кимбърли Фалън.

— Случайно да имате адреса ѝ?

— О, да. Адрес, имейл, телефонен номер, всичко. След като престана да идва в „Брайтуотър“, продължи да ми се обажда веднъж седмично, после веднъж месечно, а сега може би веднъж на година. Но какво мога да направя? Говоря си с нея.

Благодарение на редовните обаждания на жената, Блумбърг имаше информацията на телефона си. Гърни си записа номера, благодари на другия мъж и му пожела безопасно пътуване. Освен това си записа четирите прякора.

Лъва. Паяка. Вълка. Невестулката.

Дали природата на всяко от тези животни отразяваше някаква характеристика на момчето, което си го бе избрало? Хрумна му също, че броят на момчетата в бандата също може да е важен.

Четири.

Четирима калпазани в лагера по времето, когато е изчезнал Скот Фалън.

Сега, в този странен случай, имаше четирима мъртви мъже.

И последният от тях, Стивън Пардоза, беше ходил на лагер в „Брайтуотър“.

Гърни още държеше телефона, когато той иззвъня повторно.

Този път беше Джак Хардуик.

— Добра новина. Оказа се, че моят приятел от Тийнек е по-ядосан, отколкото предполагах.

— Заради заповедта да не се занимава със случая „Балзак“?

— Заради това, че заповедите идват някъде от горе и не му дават да разбере откъде. Това страшно го вбесява.

— И ние можем да извлечем полза от този факт?

— Бих казал, че да. След като се видяхме сутринта, той е ходил при психоложката, пред която Балзак е споделил шантавия си сън, и я питал за хомосексуалната връзка.

— И?

— Отначало повторила това, което вече знаехме — че сънят бил пълен с хомосексуални образи. После добавила, че това особено тревожело Балзак, защото много мразел гейовете.

Гърни се усмихна. Едно ъгълче от пъзела започваше да се подрежда.

— Има и още — добави Хардуик.

— От психоложката ли?

— От моя приятел, който изяви желание да помага по начини, които не съм очаквал от него. Каза ми, че Балзак подал заявление за напускане на работа няколко часа преди да си пререже вените. Изпратил на собственика на магазина за цигари, в който работел, следния имейл: „Напускам поста като управител. С уважение, Лио Балзак.“ Кратко и любезно, а?

— Странно.

— Така смята и моят приятел детективът.

— Потърсил ли е повече информация?

— Каза, че подробностите по случая вече не са негова грижа.

— Защото по-умни и по-висшестоящи от него са поели разследването?

— Нещо в този смисъл.

— Когато човек е тръгнал да си реже вените, обикновено не се занимава да пише предизвестия за напускане.

— Със сигурност.

— Въпросът е защо е напуснал. Хората обикновено го правят по две причини: не издържат повече на тази работа или някой им е предложил по-привлекателна.

— Къде ни довежда това?

— Може би никъде. — Гърни се замисли за момент. — Предполагам, че ако искаше да спре да пуши, би могъл да напусне работата в магазина за цигари. От друга страна, родителите на Пардоза са ти казали, че синът им е бил на път да промени коренно живота си, че го чакало велико бъдеще, нещо такова, нали?

— Така казаха, но взех приказките им за вайкане, след като трагедията вече е настъпила. Но представи си, че Лио Балзак също е очаквал нещо по-добро. Интересно дали и Кристъфър Уензъл в Калифорния не е имал същите оптимистични очаквания за бъдещето си. Защо не се обадиш на Боби Бекър в Палм Бийч да го питаш дали имат такива сведения?