Джон Вердън - Не заспивай

— Виж под водата!

Той се върна при ваната и демонстративно огледа отвсякъде. Потопи цялата си ръка във водата и това предизвика възклицание на страх от Мадлин.

— Виждаш ли, Мади? Само вода.

Върна се при нея и коленичи. Пъхна ръце под тялото ѝ. Позицията му бе неудобна и така за малко не падна, върху нея, докато я вдигаше. С усилие успя да я занесе на леглото.

Запали нощните лампи и провери тялото ѝ за счупвания, натъртвания и други видими наранявания. Само единият ѝ хълбок леко се беше зачервил от падането.

Гърни клекна до леглото и приближи лицето си до нейното.

— Мади, можеш ли да ми разкажеш какво се случи?

— Колин. Беше във водата. Подут. — Тя извъртя глава към стената, разделяща спалнята от банята. — Видях го!

Едно мускулче на бузата ѝ потрепваше.

— Успокой се, Мади. Там няма нищо. Било е някаква оптична илюзия. Водата, парата, слабата светлина…

— Тялото му беше във ваната — никаква пара, никаква слаба светлина! Подутото лице, белегът на челото! Белегът от един футболен мач! Не чуваш ли какво ти говоря?

Тя затрепери цялата.

— Чувам те, Мади. Много добре те чувам.

Гърни се изправи, хвана чаршафа и одеялото в основата на леглото и я зави.

Разбираше, че е безсмислено да я убеждава сега, когато бе смразена от страх и разтреперана. Въображението, спомените и може би отровата на вината бяха създали ужасна илюзия. Тя нямаше да го послуша.

Гърни остана прав до леглото, докато Мадлин затвори очи. В подходящ момент, каза си той, трябваше да анализират проблема рационално, може би терапевтично. Но сега…

Мислите му бяха прекъснати от някакъв шум от банята. Едва доловимо поскръцване.

Косъмчетата на гърба му настръхнаха.

Той обу дънките, облече пуловера, взе пистолета от джоба на якето си и тихо освободи предпазителя. Погледна загрижено Мадлин, после безшумно, бос, тръгна към банята.

Когато стигна до вратата, пак чу скърцане, но сега като че ли идваше от външния коридор. Чуваше се, сякаш някой се приближава към входа на апартамента. Гърни стигна до вратата с няколко дълги крачки. Резето беше дръпнато. Беше забравил да заключи, когато се прибра.

Изчака, като затаи дъх. Намираше се в същата позиция както в нощта, когато бе спрял токът и когато лицето на Барлоу Тар толкова го стресна.

Стисна силно дръжката, изчака секунда и рязко дръпна вратата.

Самото присъствие на Барлоу Тар за втори път в коридора не го изненада толкова много. Нещо във втренчения поглед на мъжа обаче го смрази.

— Какво искаш?

— Пазете се — дрезгаво прошепна Тар.

— Постоянно ме предупреждаваш да се пазя, но не разбирам каква е опасността. Би ли ми казал?

— Пазете се от ястреба, който е кръвожаден като вълк. Пазете се от злото, което витае тук и ги уби всичките.

— Злото ли уби Итън Гол?

— Да, а вълците го изядоха, както неговия старец преди това.

— Как умря Итън?

— Ястребът знае. Под слънцето, под луната…

— Достатъчно! Стига с тези глупости! — прогърмя гневен глас от тъмния край на коридора.

Тар извърна рязко глава, сякаш му удариха плесница и се отдръпна от вратата на апартамента. Огледа се като уплашено животно и хукна към главното стълбище.

Източникът на заповедта излезе на светло. Норис Ландън се приближи с бързи крачки, като гледаше гневно в посоката, накъдето се оттегли Тар. Спря пред вратата и се обърна към Гърни:

— Добре ли сте?

— Да, благодаря.

— Проклетият глупак няма работа в хотела. Може би глупаво постъпих, като го изгоних така. Бог знае на какво е способен, особено с тази наближаваща буря.

— Бурите ли го възбуждат?

— О, да. Добре познато явление в психиатричните клиники. Има доказан резонанс между първичната природа и небалансирания ум. Свързано е с разрушение, предполагам. Гръм и ужас. Емоционални крайности. Но не бръщолевенето му в коридора беше това, което ме накара да тръгна към стаята ви. Стори ми се, че чух писък.

— Жена ми малко се уплаши. Сега е добре.

Ландън се поколеба, забеляза пистолета, който Гърни държеше полускрит до крака си.

— Виждам, че сте въоръжен.

— Да.

— Това да не би да е реакция към… това, което уплаши жена ви?

— Предпазна мярка. Стар професионален рефлекс.

— Аха. И жена ви? Добре е, нали?

— Да, добре е.

— Ясно. Може въпросът да ви прозвучи налудничаво, но…

— Но какво?

— Питах се… жена ви случайно да не би… да видя нещо?

— Какво имате предвид?

— Дали не видя нещо… което може да не е реално?

— Какво ви кара да мислите така?