Джон Вердън - Не заспивай

— Каза, че са му намекнали, че за имената на тези хора дори не може да се намеква.

— Подобно на предупреждението на Робин Уиг. Какво става според теб?

— Да ми го вкарат отзад, ако знам. Да ми го вкарат отзад, ако детективът от Тийнек знае. Единственото, което знае, е, че не трябва да знае нищо, да казва нищо и да прави нищо. И това адски го дразни.

— Раздразнението му може да го направи полезен за нас.

— И аз това си казах. Споменах, че бихме искали да знаем дали Лио Балзак е бил в лагера „Брайтуотър“, дали е имал изразено мнение за гейовете и дали е познавал Гол, Уензъл или Пардоза.

— И?

— Каза, че с удоволствие ще потърси каквато информация може, ако участието му остане в тайна. Аз му казах, че ще остане и че с най-голямо удоволствие ще си припиша всички заслуги, когато случаят гръмне и подпали задниците на момчетата в стратосферата.

— Това сигурно е сгряло сърцето му.

— Ще видим каква информация ще ни снесе. Впрочем как мина срещата с Мо?

— Каза ми, че лятото, когато Пардоза е бил в лагера, било ужасно. Едно от момчетата изчезнало. После тръгнали страховити слухове, че може да са го убили, защото е било гей. Проблемът е, че няма доказателства за това.

— Обаче този мотив пак излиза.

— Да, така е.

— Нещо друго?

— Приказваше за гнилите ябълки в щайгата. Не си спомни имена обаче. Името Пардоза не му говорело нищо. Може да му се обадя, преди да отлети за Тел Авив да видим дали Балзак, Уензъл и Гол ще събудят някакви спомени.

— Друго какво? Как е Мадлин?

— Доста е стресирана в момента. Като стана дума, трябва да тръгвам. Казаха ни, че се задава снежна буря.

Колкото по̀ на север караше Гърни, толкова по-тъмно ставаше. Когато стигна върха на последния хребет преди Вълчето езеро, спря отстрани на пътя. Най-сетне в обхвата на ретранслатора на хотела набра номера на Мо Блумбърг.

Обаждането му бе препратено на гласова поща. Той остави съобщение, като каза имената на жертвите, които не беше споменал при срещата им в Отървил, а също това на Ричард Хамънд за всеки случай, ако имената събудят някакви спомени от онова ужасно лято преди тринайсет години.

Пак потегли. Небето напред беше с цвета на тъмна синина; в светлината от фаровете прехвърчаха снежинки.

На средата на спускането към езерото по криволичещия път фаровете за момент осветиха група Дебели борове и той видя нещо да се движи. Гърни спря рязко и превключи дългите светлини, но точно в този момент животното, каквото и да беше то, се скри навътре в гората. Той смъкна прозореца няколко сантиметра и се ослуша. Тишината обаче беше дълбока и несмутима. Той продължи.

Докато стигне до мястото си за паркиране под навеса, Вълчето езеро и околните хълмове бяха погълнати от неестествен мрак и снегът заваля силно.

Според големия часовник във фоайето беше едва 16.30. Гърни погледна в Големия салон за Мадлин, после бързо се качи.

В апартамента дневната бе осветена единствено от газената лампа, поставена до дивана. Първата му мисъл беше, че пак има проблеми с тока, но в този момент Мадлин му извика:

— Не запалвай лампите.

Намери я в спалната ниша, застинала върху двойното легло, със затворени очи и кръстосани в поза лотос крака. Таблетът ѝ бе поставен на страничната облегалка на креслото до портрета на Хардинг с подслушвателното устройство и свиреше класическо парче на китара.

Тя вдигна три пръста — вероятно за да покаже колко още минути ѝ остава да се занимава с йогийските си упражнения, преди да му обърне внимание. Гърни седна в едно кресло между леглото и тоалетното шкафче и зачака. Най-сетне тя отвори очи.

— Можем ли да приказваме тук? — попита. Гласът ѝ най-после звучеше спокойно.

— Да, тук в нишата и докато свири музиката. — Гърни се вгледа изпитателно в лицето ѝ. — Изглеждаш… спокойна.

— Чувствам се спокойна.

— Защо газената лампа?

— Меката светлина успокоява.

— Как мина срещата с Хамънд?

— Много добре.

Той я погледна изпитателно:

— Тоест?

— Добър е.

— В какво?

— В успокояването на тревожността.

— Как го прави?

— Трудно е да го обясня.

— Звучиш, сякаш си на валиум.

Тя сви рамене.

— Нали не си пила валиум?

— Разбира се, че не.

— Е, за какво приказвахте?

— За лудостта около Колин Бантри.

Гърни я погледна приканващо:

— И?

— За лудостта да се обвинявам за онова, което той направи.

Настъпи неловко мълчание. Мадлин гледаше втренчено лампата.

— Какво си мислиш? — попита той.