Джон Вердън - Не заспивай

Блумбърг пак се изсмя, този път по-мрачно:

— Де да беше приключило. Изобщо нищо не приключи. Изчезнало момче, вероятно избягало — това беше реалността. Лагерът можеше да преживее това. Но не можа да преживее всички глупотевини, които последваха.

— Тоест?

— Слуховете. Измислиците.

— Слухове за какво?

— За всякакви лоши неща, които можете да си представите. Казах ви, че атмосферата през онова лято беше тягостна още преди изчезването и стана още по-ужасна след това. Измислиците, които някои от момчетата и дори някои родители разпространяваха, бяха невъобразими.

— Какви например?

— Всичко, което можете да се сетите, колкото по-ужасно, това по-добре. Че изчезналото момче е било убито. Че било използвано като човешко жертвоприношение в сатанистки ритуал. Че се било удавило и тялото му било накълцано на парчета и дадено на койотите. Невъобразими неща от този род. Дори имаше слух, че някои от другите момчета, някои от гнилите ябълки, решили, че е малко педерастче, пребили го до смърт и го заровили в гората.

— Само защото е бил гей?

— Гей? — Блумбърг поклати глава. — Каква дума, а? По-правилно е да ги наричат „педали“, по-точно ще е.

На Гърни нямаше как да не му стане жал при мисълта за преживяванията на момчето в лагер, където най-висшата инстанция вижда нещата по този начин.

— Полицията провери ли някой от тези зловещи слухове?

— Нищо не излезе от това. Имаше толкова много безумни истории, че никоя от тях не звучеше правдоподобно. Тийнейджърите имат много развинтено въображение. Ако питате за моето мнение, съгласен съм с полицията — избягал е. Нямаше реални доказателства за нищо друго. Само смахнати приказки. За съжаление, смахнатите приказки са като електрическия ток. Заредени са с много опасна енергия.

— И тези смахнати приказки провалиха лагера?

— Направо го убиха. Следващото лято запълнихме по-малко от една трета от леглата, а половината от децата, които все пак дойдоха, си тръгнаха предсрочно. Измислиците се върнаха като зараза. Животът напусна това място. Адски жалко.

— А гнилите ябълки… спомняте ли си имената им?

Блумбърг поклати глава:

— Лица запомням. Но за имена нямам памет. Мисля, че някои имаха прякори, но и тях не си спомням.

— А спомняте ли си името на изчезналото момче?

— О, това е лесно. Повтаряха го хиляди пъти. Скот Фалън.

Гърни си записа.

— Пожарът е унищожил главната сграда и архива с имената и адресите на лагерниците. Имаше ли разследване?

— Имаше, но не откриха нищо.

— Обаче въпреки всичко вие останахте. Превърнахте лагера във ваканционно селище. Сигурно сте привързан към мястото.

— „Брайтуотър“ беше вълшебно място. Щастливо място. Опитвам се да си спомня това.

— Звучи добре. Как върви бизнесът с ваканционното селище?

— Пълна скръб. Но все пак покрива разходите.

Гърни се усмихна и даде на Блумбърг визитна картичка с мобилни си номер.

— Благодаря за отделеното време. Ако се сетите още нещо за лошата година, нещо, което се е случило, имена, прякори, обадете ми се.

Блумбърг погледна картичката и се намръщи:

— Добре.

На връщане към Вълчето езеро Гърни се опита да свърже чутото от Мо Блумбърг с всичко друго, което знаеше по случая.

Хомофобията изглеждаше общ фактор и това възбуди любопитството му как е минала срещата на Хардуик с детектив Тийнек във връзка със самоубийството на Лио Балзак.

Спря на една отбивка, извади телефона си и се обади.

Хардуик вдигна при първото позвъняване — добър знак.

— Какво става, шампионе?

— Чудех се дали си успял да се видиш с оня тип от Тийнек.

— Видях се с него, седнахме, изслушах го. Накратко, човекът доста псува политическите игрички около случая.

— Какви политически игрички?

— Заповеди от най-високо без никакви обяснения. Заповеди, които достатъчно ясно са му дали да разбере, че трябва да изпълни, но достатъчно двусмислени, за да изглеждат съмнително. Единственото ясно нещо е, че са спуснати от стратосферата, където едно мръдване с пръст може да изпрати цялата ти кариера в тоалетната като размазана муха.

— Какво е трябвало да направи новият ни приятел детектив, за да избегне фаталното мръдване с пръст?

— Да стои настрана, да не нагазва в минното поле и да вярва, че нещата са в сигурни ръце.

— Пак това минно поле, значи.

— А?

— Фентън ми каза, че обикалям около минно поле.

— Хубаво е, когато всички са на една вълна.

— Каза ли ти в чии „добри ръце“ е сега разследването?