Джон Вердън - Не заспивай

— Мога да взема един от джиповете на хотела или даже да отида пеша, ако не вали сняг. Дотам е по-малко от километър.

— В девет ли ви е срещата?

— Ричард каза, че мога да отида по-рано и да закусим заедно. Всъщност покани и теб, но помислих, че няма да искаш.

Най-добрият отговор беше да стисне зъби и да кимне. Той смотолеви, че трябва да се изкъпе и обръсне, влезе в банята и затвори вратата.

Знаеше, че гневът му е нелеп. Но не можеше да отрече реалността.

Докато се приготвяше да тръгва за Отървил, обясни на Мадлин къде скенерът е засякъл трите подслушвателни устройства в бунгалото и къде трябва да седнат с Хамънд, за да сведат до минимум ефикасността им.

— Седни с гръб към устройствата и говори колкото можеш по-тихо. Можеш дори да вземеш айпада и да пуснеш музика. Кажи на Хамънд, че ти помага да се отпуснеш.

Тя протегна ръце към него и очите ѝ се напълниха със сълзи. Прегърна го силно — отчаяно дори.

— Какво има? — попита той.

— Голяма грешка беше да дойдем. Може би най-лошото решение, което съм вземала.

— Можем да си тръгнем когато поискаш.

— Не. Проблемът е вътре в мен. Бягството няма да помогне. Хайде, време е да тръгваш. Може би господин Блумбърг ще хвърли някаква светлина върху мистерията на Вълчето езеро.

Когато остана сам в колата, вече беше по-лесно да се съсредоточи върху разследването. Реши през първия етап от пътуването да се опита да идентифицира противоречието, което бе усетил някъде в отговорите на Анджела Кастро в „Куклената къщичка на Табита“. Когато изпиташе това усещане — че има някакво несъответствие, — обикновено попадаше на нещо интересно. Извади телефона си, намери файла със записа, който бе направил, и го пусна.

Аудиото веднага го пренесе в магазина за кукли. Когато чу гласа на Табита, отново го порази комбинацията от страховитост и любезност — а също обяснението на Анджела, че Табита вероятно се надява, че „ще купят още една Барби“.

Не успя обаче да открие несъответствието, което търсеше.

Затова пак пусна записа.

При второто прослушване най-сетне я чу. Само една случайно звучаща дума.

„По-късно“.

Странното не беше в самата дума, а в звученето, когато Анджела я изричаше.

Гърни бе попитал какво Пардоза е казал за Хамънд и тя отговори, че е казал, че психологът е гнусен човек.

После Гърни я попита дали Пардоза ѝ е разказал за кошмарите.

Отговорът ѝ беше:

— Да, но за тях ми разказа по-късно.

Това „по-късно“ звучеше, сякаш е минал доста дълъг интервал от време. Но Анджела му беше казала също, че Пардоза ѝ е разказал за кошмара си още първия път, когато го е сънувал, в нощта след срещата с Хамънд.

Можеше да се предполага, че най-ранният момент, в който Пардоза би могъл да ѝ каже, че Хамънд е „гнусен“, е бил следобедът след хипнотичния сеанс. А за кошмара би могъл да ѝ разкаже през нощта или на другата сутрин. Така между двата разговора можеше да са минали между дванайсет и осемнайсет часа — не особено дълъг интервал.

Гърни осъзна, че отива доста далеч в предположенията въз основа на една-единствена дума. Преди да продължи, трябваше да изясни какво по-точно е имала предвид Анджела под „по-късно“. Имаше само един начин да разбере. Той отби на едно уширение, намери номера на Анджела и набра.

Тя се обади с тих, плах глас:

— Ало?

Като фон се чуваха гласове от телевизор, смях, ръкопляскане.

— Дейвид Гърни се обажда. Добре ли сте, Анджела?

— Мисля, че да. Случило ли се е нещо?

— Не, нищо. Питах се за нещо, което казахте вчера, и мисля, че може да ми е от полза. Удобно ли е?

— В какъв смисъл?

— Можете ли да говорите? Сама ли сте?

— О, да, сама съм. С кого да бъда? В стаята съм.

— В „Куклен свят“ ли?

— Да.

— Добре. Нека да ви обясня какво ме интересува.

Гърни преразказа разговора между двамата, довел до думата „по-късно“ като определение за интервала между момента, когато Пардоза ѝ е казал, че Хамънд е гнусен, и когато ѝ е разказал за кошмара си.

— Питах се колко време мина между тези две неща, които ви е казал Стиви.

— Не разбирам.

— В един момент Стиви ви е казал, че хипнотизаторът е гнусен човек. После, по-късно, ви е разказал за кошмара. Колко по-късно стана това?

— Боже, де да знам. Не съм броила дните.

— След няколко дни ли стана това? Не след часове?

— О, не, не часове. Определено след няколко дни.

— Добре. Правилно ли си спомням, че Стиви ви е разказал за кошмара още след първия път, когато го е сънувал, в нощта веднага след сеанса си при Хамънд?