Джон Вердън - Не заспивай

— Как така?

— Преди около месец. Направи ми впечатление, защото това е любимата ми лампа. Използвам я всяка вечер.

— Пак се е случило? По същия начин?

— Да. Една вечер забелязах, че е изчезнал. След два дни пак си беше на мястото.

— Било е приблизително по време на първото самоубийство, нали?

— Преди това. Преди целият ни свят да се преобърне надолу с главата.

— Сигурна ли сте? Че се е случило преди първото самоубийство?

— Абсолютно.

— Около началото на ноември?

— Да.

— А когато се случи първия път? Казахте преди около година. Пак ли беше в началото на ноември?

— Да. Там някъде. Спомням си, че Остин се пошегува, че духовете излизат да правят белѝ по Хелоуин.

По пътя обратно за хотела, вместо веднага да подложи жена си на разпит за плана да се срещне с Хамънд, Гърни се опита да определи защо това толкова го разтревожи.

Може би чувството, че тя се променя. Или още по-обезпокоителната възможност изобщо да не се променя — може би онази Мадлин, която съществуваше в представите му, бе фикция и той едва сега виждаше истинската. Беше си я представял като силна, трезво мислеща жена. Сега изглеждаше уплашена и объркана, готова да се довери на психолог, който може да се окаже убиец.

Точно когато паркираше под навеса, мрачните му мисли бяха прекъснати от звъна на телефона му.

Джак Хардуик заговори веднага щом Гърни вдигна:

— Имам гореща следа за теб — трябва да се видиш с един тип утре сутринта. Съвсем близо до теб, в Отървил.

На Гърни му трябваха няколко секунди да се окопити.

— Отървил е на три часа път, не е „съвсем близо“. Кой е този човек и защо е толкова важно да говоря с него?

— Мо Блумбърг. Бивш собственик и управител на лагера „Брайтуотър“, който вече не съществува. Преустроил го е в един вид ваканционно селище и го е нарекъл „Брайтуотър кабинс“. Там е ходил Стив Пардоза, докато още е било летен лагер. Мо заминава утре следобед за Израел, където живее през зимата, затова трябва да се срещнете утре сутринта, освен ако не искаш да се разходиш до Тел Авив.

— Защо не свършиш ти тази работа?

— Бих я свършил с удоволствие, но утре трябва да съм в Тийнек, Ню Джърси. Един приятел на мой приятел ме уреди да се видя с детектива, който първи е поел самоубийството на Лио Балзак. Не иска да приказваме по телефона, затова трябва да отида лично. Идеята ми е аз говоря с него, ти говориш с Мо. Справедливо разделяне на работата. Какво мислиш, Шерлок?

Преди Гърни да отговори, вниманието му бе разсеяно от Мадлин, която слезе от колата.

— Умирам от студ — заяви тя. — Ще вляза.

Въздухът, който проникна през отворената врата, беше смразяващ.

Тя затвори вратата и тръгна бързо към хотела.

Колкото и кратки да бяха думите ѝ, те отново възбудиха тревожните мисли, които го измъчваха, преди да се обади Хардуик. Гърни отново приближи телефона до ухото си и се опита да се съсредоточи върху настоящия проблем.

— Ти говори ли с този Блумбърг?

— За кратко. Но преди това ходих при семейство Пардоза. Лично в дома им във Флорал парк. Много скръб. Много фантазии. Убеждаваха ме, че Стивън най-сетне се бил взел в ръце. Започнал нов живот. Имал огромни перспективи. Умът не им го побира как може да се самоубие. Толкова много очаквания имал. И така нататък. Мисля, че като ми разказваха всичко това, сами се убеждаваха, че е истина. Колкото повече повтаряш нещо, толкова по-реално ти изглежда. Приказваха ли, приказваха, а аз кимах ли, кимах, поклащах главата и се усмихвах в подходящите моменти — типичните преструвки.

— Джак, ужасен си…

— Както и да е, аз кимах, те приказваха. Но по едно време стана интересно, когато попитах дали Стивън е ходил на летен лагер. Тогава изведнъж се спекоха. Явно не им е любимата тема. Изглежда, че е ходил само веднъж. Преди тринайсет години. През онова лято се е случило нещо неприятно, което отказаха да обсъждат. Но с малко сръчкване от моя страна — всъщност не чак толкова малко — успях да им изкопча номера и адреса на Мо Блумбърг, който се оказа, че държи вече ваканционно селище, а не ученически лагер. Следиш ли ми мисълта?

— Опитвам се. Продължавай.

— Обадих се на Блумбърг, който звучеше като някакъв грохнал дядка. Казах му, че разследвам смъртта на един от бившите му лагерници и имам нужда от информация за лятото, което е прекарал в „Брайтуотър“. Той ми каза, че преди време имало пожар, който унищожил кантората и всичките им документи — писани на ръка картончета, картотекирани в кутии от обувки. Когато споменах конкретната година обаче — преди тринайсет години — когато Пардоза е бил там, той реагира доста странно, точно като родителите на Стиви по-рано. Не искаше да говори за никого и нищо, свързано с въпросното лято, особено по телефона. Трябвало да е лично. Затова ти уредих среща в 11.00. Утре сутринта. Блумбърг тръгва точно в два за летище „Кенеди“.