Джон Вердън - Не заспивай

— Искате да кажете, че сте спасили живота на жертвата, като сте измислили лъжлива история?

— Като му дадох алтернативен начин да разбере болката си.

— Обаче е било лъжа.

— И това ви притеснява? Може би сте прекален идеалист.

— Защото ценя истината ли?

— Може би я цените прекалено високо.

— Каква е алтернативата? Да вярвам на лъжи ли?

— Ако бях казал на онзи заблуден човек истината — че вуду няма собствена магическа сила, а е само трик и собственият ум на жертвата я обрича на бавно самоубийство — нямаше да ми повярва. Предвид културата, в която е израсъл, няма как да ми повярва. Щеше да отхвърли истината като еретични брътвежи. И в резултат от това щеше да умре.

— Значи истината не е важна?

— Важна е. Но не е най-важното нещо. В най-добрия случай тя ни помага да живеем. В най-лошия ни погубва. — Хамънд, още седнал в креслото до огъня, се наведе към Мадлин. — Истината се надценява. Това, от което реално имаме нужда, е поглед върху нещата, който да прави живота ни годен за живеене.

Настъпи дълго мълчание. Когато Мадлин пак заговори, думите ѝ бяха все така предизвикателни, но вече не с предишния настъпателен тон:

— Това ли правите като терапевт? Измисляте правдоподобни лъжи, с които пациентите ви могат да живеят?

— Правдоподобни истории . Начини за разбиране на събитията в живота им, на особено травматизиращи събития. Не е ли по-добре приказка, която ти помага да живееш по-щастливо, отколкото истината, с която не можеш да се примириш?

След кратка пауза тя отговори тихо:

— Може би сте прав.

От една страна, Гърни се опитваше да осмисли току-що казаното от Хамънд и последвалата реакция на Мадлин, която го изненада и разтревожи. Същевременно се стараеше да се съсредоточи върху данните на скенера. Второто му усилие бе прекъснато от следващия коментар на Хамънд:

— Може би в живота ви има събитие, което не сте успели да наместите адекватно в история, с която можете да живеете спокойно. Това е често срещан източник на страдание. Но това страдание може да бъде облекчено.

Пак настъпи тишина и Гърни отново се фокусира върху скенера. Обиколи още веднъж помещението, за да засече точното местоположение на устройствата. Бяха на сравнително централни позиции — близо до места, където най-често се провеждат разговори: креслата и дивана до камината, масата за хранене, едно бюро със стационарен телефон на него.

Едната червена точка на схемата показваше подслушвателно устройство в основата на дървена подставка за саксии, пълна с филодендрони. Друго, с подобна честотна характеристика, беше на по-малко от три метра от първото, в един свещник от ковано желязо. Вниманието на Гърни обаче бе привлечено от третото. То беше с честота на предаване в свръхвисокия диапазон, подобно на микроскопичния предавател в мобилния телефон на Мадлин, и изглеждаше разположено в деликатния връх на една антикварна лама с подставка на пода.

Гърни изключи скенера и го прибра в джоба си. Приближи се до лампата и огледа малкия орнамент на върха на абажура с формата на миниатюрна ваза, изрязана от матов скъпоценен камък. Беше с наситено зелен цвят и изпъстрен с алени петна.

Джейн се върна от кухнята.

— Свършихте ли онова, което трябваше?

— Да. — Гърни се отдръпна от лампата. — Приключих. Извинявайте за прекъсването. Трябва обаче да ви информирам за някои неща и да ви задам няколко въпроса.

— Чу ли, Ричард?

Той я погледна и събра пръсти под брадичката си. Насочи вниманието си, с видима неохота, от Мадлин към Гърни.

— Слушам.

След като се увери, че помещението се подслушва, Гърни се колебаеше каква част от информацията да сподели. Едно беше сигурно — не искаше да застрашава Анджела Кастро. За другото щеше да импровизира. Хрумна му, че би било интересно да научи мнението на Хамънд за вероятността някой да го следи.

— Минавало ли ви е през ума, че в къщата и колата ви може да има подслушвателни устройства?

— Даже бих се изненадал, ако няма.

— Взели ли сте предпазни мерки?

— Не. Нямам какво да крия.

— Добре. Да сменим темата. Колко луд е Пейтън Гол?

Хамънд се усмихна вяло:

— Запознахте ли се вече с него?

— По-рано днес. В оранжерията му. В компанията на една гола жена.

— Само една?

— Това обичайно ли е?

— О, да, то е ежедневие за него.

— Значи не е било постановка за пред мен?

— Имате предвид, че не се е преструвал на глупак, за да го задраскате от списъка със заподозрени?