Джон Вердън - Не заспивай

— Да. Сигурна съм. Защото бяхме тук, когато ми разказа.

— В „Куклен свят“ ли?

— Да.

— Това означава, че ви е казал, че Хамънд е гнусен, най-малко два-три дни преди това. Още преди да отиде във „Вълчето езеро“. Би трябвало да ви го е казал още във Флорал Парк. Прав ли съм?

Тя не каза нищо. От телефона се чуваше само шумът от телевизора.

— Анджела?

— Да, тук съм.

— Чухте ли въпроса ми?

— Чух го.

Тя пак замълча.

— Анджела, това е много важно. Откъде Стиви е знаел, че хипнотизаторът е гнусен човек, преди да се срещне с него?

— Сигурно някой му е казал.

— Човекът, който му се е обадил?

— Не мога да кажа.

— Защото Стиви ви е казал, че може да умрете, ако кажете на някого?

— Защо настоявате на това? — проплака тя.

— Защото има опасност всички да умрем, ако не ми се доверите и не ми разкажете всичко, което знаене.

Пак мълчание.

— Анджела, когато Стиви кажеше, че някой е „гнусен“, какво имаше предвид обикновено?

— Откъде мога да знам? — попита тя почти панически.

— Вие знаете , Анджела. Чувам го в гласа ви.

Тя не каза нищо и това потвърди предположенията му.

— Знаели сте какво е имал предвид с тази дума, но сте се разстроили, когато я е използвал, нали? — настоя той.

Мълчанието ѝ бе нарушено от подсмърчане. После Гърни чу шум от преглъщане. Той изчака. Още малко и думите щяха да потекат.

— Стиви… имаше предразсъдъци към някои неща. Към някои хора. Разберете, той беше добър човек. Но понякога… понякога имаше проблем с гейовете. Понякога казваше, че това, което правят, е гнусно.

— И че те са гнусни?

— Понякога така казваше.

— Благодаря, Анджела. Знам, че ви беше трудно да ми кажете това. И за да съм сигурен, че не правя грешка, искам да ми отговорите на още един въпрос. Човекът, който се обади на Стиви — онзи, когото подозирате, че го е накарал да отиде до „Вълчето езеро“ при Хамънд, — той ли му каза, че Хамънд е гей?

Последва дълго мълчание.

— Това е страшно важно, Анджела. Той ли каза на Стиви, че Хамънд е гей?

— Да. Той му каза.

— Попитахте ли Стиви защо се е съгласил да отиде при психотерапевт, за когото знае, че е гей?

— Да, питах го.

— Какво ви отговори?

— Каза ми да спра да разпитвам. Каза, че е опасно да задавам въпроси.

— Каза ли ви защо е опасно?

— Повтори онова, което ми беше казал през нощта след обаждането — че може и двамата да умрем.

Когато Гърни стигна до табелата на Отървил, облаците бяха изтънели и бледото слънце прозираше през тях.

Той се поколеба дали да не използва тактиката от Лейк Джордж, за да скрие следите си, но реши, че не е необходимо. Нека онези, които го следяха, да видят, че отива във ваканционното селище. Имаше основателни причини да запази в тайна местопребиваването на Анджела Кастро, но те не важаха за Мо Блумбърг.

Мина през „градчето“ Отървил, състоящо се от един порутен автосервиз, затворена будка за хотдог и бензиностанция с две колонки. След километър и половина джипиесът го насочи към Брайтуотър Лейн — черен път, който го изведе през гората до открит участък с десетина бараки, разпръснати около малко езеро. По средата на поляната имаше каменни основи и няколко овъглени греди — останки от по-голяма постройка. До тях бе спряна очукана тойота „Камри“.

Гърни спря зад тойотата. Когато слезе, чу глас:

— Насам.

Няколко секунди му бяха необходими, за да открие откъде идва гласът — видя силует на прозореца на една от бараките.

— Обиколете от другата страна. Главната врата гледа към езерото.

Гърни заобиколи откъм езерото и когато се качи на покритата веранда, вратата се отвори и на входа се показа възрастен, но добре сложен белокос мъж с тъмносив панталон и синьо сако. Облеклото и двата куфара, оставени до самата врата, потвърждаваха предстоящото заминаване, за което бе казал Хардуик.

— Господин Блумбърг?

— Както виждате, езерото е основната атракция — каза мъжът, сякаш Гърни го бе попитал за ориентацията на верандата. — Затова е най-логично бараките да са обърнати натам. Вие сте детектив Гърни, нали? Влезте. Нали знаете, че нямам много време.

— Разбрах, че отлитате за топлите страни.

— Да, сега там е между двайсет и пет и трийсет градуса. Слънчево. Тук ще ми измръзне задникът. Едно време зимата не ме притесняваше, виждаше ми се глупаво, когато дъртаците се изнасяха за Флорида и други такива места. Обаче изкарайте няколко години артрит и ще разберете. Ако ставите ви болят тук, а не ви болят там, по дяволите, решението е лесно, нали? А в отговор на въпроса ви, да, аз съм Мо Блумбърг. Може някои неща вече да забравям, но за това съм почти сигурен.