Джон Вердън - Не заспивай

Двамата мъже се ръкуваха. Гърни огледа набързо вътрешността на бараката. Главното помещение беше единственото, което се виждаше от мястото, където се намираше, и бе обзаведено отчасти като кабинет, отчасти като хол със стара чугунена печка на дърва по средата. Мебелите бяха малко овехтели.

— Седнете. Другият детектив не обясни ясно по телефона. За какво искате да говорим?

Блумбърг не седна, затова и Гърни остана прав.

— Един младеж на име Стивън Пардоза е починал наскоро при подозрителни обстоятелства. Може би сте гледали по телевизията.

— Да виждате телевизор наоколо?

Гърни се огледа.

— Нямате ли?

— Нищо, което може да се види по телевизията, не си струва вниманието на човек, ако има и половин мозък. Само шум и глупости.

— Значи детектив Хардуик беше първият, от когото чухте за смъртта на Стивън Пардоза?

— Той спомена името, но още не разбирам каква връзка има с мен.

— Каза ли ви, че Стивън Пардоза е бил във вашия лагер преди тринайсет години?

— Спомена нещо такова.

— Но не си спомняте името или човека?

— Държах лагера трийсет и осем години. По сто и двайсет момчета всяко лято. За последно преди дванайсет години. Нима очаквате да помня всеки лагерник? Знаете ли на колко съм години, детективе?

— Не, не знам.

— Ставам на осемдесет и две идния месец. Едва си спомням собственото си име. Или кой ден е днес. Или за какво съм влязъл в кухнята.

Гърни се усмихна съчувствено:

— Казахте, че последното лято на лагера като такъв е било преди дванайсет години.

— За това поне съм сигурен.

— Стивън Пардоза е бил тук преди тринайсет. Тоест годината, преди да затворите.

— Елементарна аритметика.

— Изглежда, че лагерът е бил печеливш години наред.

— Факт.

— Защо решихте да го закриете?

Блумбърг поклати глава:

— Много просто. Изгубихме клиентите си.

— Защо?

— Случи се трагедия. Ужасно нещастие. После нещата излязоха от контрол. Истории, слухове, лудост. Това беше. Една година ринехме чисто злато. На другата — лайна.

— Какво се случи?

Блумбърг се изсмя рязко, горчиво:

— Отговорете ми на този въпрос и ще вземете голямата награда.

— Не разбрах.

— Никой не знае какво се случи. Всичко, което можеше да се прецака, се прецака.

— Бихте ли ми разказали по-подробно? Може да се окаже важно.

— „Може да се окаже важно“? Беше достатъчно важно, за да унищожи лагера „Брайтуотър“, който функционираше, за ваше сведение, от петдесет години преди трийсет и осемте, през които аз бях управител. Институция. Традиция. Всичко пропадна.

Гърни запази мълчание. Просто изчака, защото знаеше, че Блумбърг ще разкаже цялата история.

— Винаги е имало колебания — по-добри или по-лоши години. Нямам предвид бизнеса, финансовата страна. Тя винаги е била стабилна. Говоря за сбора от характери. За емоционалната химия. За духа на групата. За това, как гнилите ябълки развалят и останалите в щайгата. Някои години атмосферата беше по-ведра, по чиста, по-добра от други. Очаквано, нали? Но преди тринайсет години този показател на графиката се срина главоломно. През онова лято във въздуха витаеше различно усещане. По-грозно. По-гадно. Усещах страх. Няколко възпитатели напуснаха. Няколко деца писаха на родителите си да дойдат да си ги вземат. Сега хората използват термина „токсична атмосфера“. Такава беше тогава. И всичко това преди случката.

Блумбърг пак поклати глава, изглеждаше, като че ли отново преживява онова лято.

— Каква случка?

— Едно от момчетата изчезна.

— Изчезна… завинаги ли?

— Беше на вечеря, но на закуска го нямаше. Не успяха да го намерят.

— Полицията разследва ли случая?

— Естествено, че разследва. За известно време. Изгубиха интерес, когато започна да изглежда, че хлапето просто е избягало. О, претърсиха гората, пуснаха обява за изчезнало лице, провериха автогарите, публикуваха снимката му в местните вестници. Но от това нищо не излезе.

— Защо решиха, че е избягал?

— Носталгия? Тук не му харесало? Може би другите момчета леко са го понатупали? Трябва да разберете нещо. Това беше преди тринайсет години — преди да се вдигне целият този шум около тормоза в училище. Не ме разбирайте погрешно. Не насърчавахме такова поведение. Но в онези години тормозът между децата се приемаше като част от процеса на израстване. Неразделна част от живота.

Неразделна част от живота, помисли си Гърни. И понякога част от смъртта.

— И какво? След като полицията прие хипотезата, че е избягал, всичко приключи?