Джон Вердън - Не заспивай

Бавно поклати глава:

— Не разбирам.

Той се приближи до ваната и надникна вътре.

— Какво не разбираш?

— Как може да е станало.

— Може би обяснението е по-просто, отколкото си мислиш — предположи той.

Разтълкува обърканото ѝ изражение за добър знак, че е готова да приеме разумно обяснение, и почна да разправя надълго и нашироко как понякога човешкият ум „вижда“ неща, които всъщност ги няма.

Тя не проявяваше голям интерес, но той продължи:

— Двама очевидци на едно и също събитие често дават противоречиви свидетелства. И двамата са абсолютно сигурни, че са видели това, което твърдят. Проблемът е, че това „виждане“ е настъпило главно в мозъка им, а не във външния свят.

— Тялото на Колин беше във ваната.

— Мади, всичко, което „виждаме“, е комбинация от нови данни, постъпващи от очите, и стара информация, запаметена в мозъка. Също както става в интернет, когато напишеш първите няколко букви на някоя дума и тя изскача от паметта. Но когато сме под стрес и мозъкът ни се опитва да работи по-бързо, той понякога си прави грешно заключение. Създава грешен образ. Ние сме сигурни, че сме видели нещото. Но то реално не е там. Готови сме да се закълнем, че го е имало, но то съществува само в мозъка ни.

Тя бавно заоглежда стените на банята.

— Искаш да кажеш, че имам халюцинации?

— Искам да кажа, че си настроена да „виждаш“ повече неща, отколкото очите ни реално виждат. И понякога фабриката за образи на мозъка избързва пред оптичните данни и превръща въжето на пода в гърмяща змия.

Тя се уви плътно с одеялото.

— Това, което видях, не беше въже. Как е възможно тялото на Колин… да дойде от езерото Грейсън… в тази вана?

— Мади, хайде да се облечеш, а?

— Тогава така и не намериха тялото. Казах ли ти?

— Да. Каза ми.

— Не намериха тялото му — бавно повтори тя, сякаш този смущаващ факт можеше да обясни случилото се току-що.

— Мади. Миличка. Ти падна и се удари лошо. Хайде да си легнеш.

— Така и не откриха тялото му. И изведнъж се появява тук — каза тя и посочи ваната.

Одеялото се изхлузи и се свлече около тялото ѝ на земята.

Гърни я притисна до себе си. Цялата трепереше. Като вторични трусове след земетресение.

Останаха прегърнати дълго време.

По-късно, след като Мадлин най-сетне заспа неспокоен сън, Гърни седна пред угасналата камина и се опита да реши какво да прави по-нататък.

Вятърът стенеше тихо в комина, нещата около Вълчето езеро изглеждаха все по-объркани, а душевното състояние на Мадлин подкопаваше способността му да мисли трезво.

Хрумна му, че може би има нужда от психиатрична помощ, но прогони тази мисъл с неприятно чувство. Не хранеше илюзии за мрачната слава на този занаят и специалистите, нетърпеливи да експериментират с разбъркващи ума на хората химикали.

Той просто искаше жена му да се оправи.

Отново да бъде себе си.

Мислите му бяха прекъснати от звъна на телефона му — и името, което видя на дисплея, го изненада. Морис Блумбърг, бивш собственик на ученическия лагер „Брайтуотър“.

— Господин Гърни?

— Не летите ли вече за Тел Авив?

— Седим в самолета и чакаме все още на „Кенеди“. Някакъв луд от Хамас се взривил на летище „Бен Гурион“. Затова седим. Никой не знае нищо.

— Съжалявам да го чуя.

— Аз също, както и още триста сардини на борда. Но в такъв свят живеем. Трябва да свикваме, нали?

— Предполагам. С какво мога да ви бъда полезен?

— С нищо. Просто ми хрумна нещо. По вашия въпрос. Дали не си спомням някое от имената.

Това привлече вниманието на Гърни и възбуди предпазливостта му. Искаше да се отдалечи на безопасно разстояние от подслушвателните устройства в стаята.

— Една секунда. Жена ми спи. Ще вляза в банята, за да не я събудя.

Гърни затвори вратата на банята след себе си.

— Добре. Какво казвахте?

— Понякога нещо просветва в някое тъмно ъгълче на мозъка ми, където съм го забравил за известно време. Сещам се разни неща точно когато най-малко се старая да си ги спомня.

— Спомнили сте си някои от имената, които споменах?

— Не. Тези не ми говорят нищо. Но мога да ви кажа какво си спомних. През онова лято няколко момчета си направиха банда. Бяха четирима. Лъва, Паяка, Вълка и Невестулката.

— Не схванах.

— Лъва, Паяка, Вълка, Невестулката. Това им бяха прякорите. Пишеха със спрей четирите проклети думи — с червена боя — по бараки, палатки, дървета. Дори на проклетото ми кану.

— Установихте ли кои са?