Джон Вердън - Не заспивай

Без да прибира пистолета, но след като заключи предпазителя, той предпазливо заобиколи вълчата глутница, която продължаваше да го държи на нокти със суровия си реализъм, и се насочи към вратата.

Преди да я достигне, чу шум от приближаващи се тежки стъпки.

След секунди вратата се отвори и в стаята влезе Остин Стекъл, въоръжен със силен фенер.

Ослепителният лъч на фенера обиколи стаята, като проектира сенките на вълците върху стената, и най-накрая спря върху пистолета в ръката на Гърни.

— Боже! — Той насочи фенера към лицето на Гърни. — Какво, по дяволите, става тук?

Гърни премигна.

— Махнете тази светлина от очите ми!

Стекъл задържа фенера, докато Гърни не тръгна бавно него, после бързо го свали.

— Извинявайте. Какъв е проблемът?

— Срещнахте ли някого?

— Моля? — На лицето на Стекъл се изписа искрена изненада.

— Някой, който беше в стаята преди по-малко от минута, излезе през тази врата. Да сте видели или чули нещо?

— Не, докато се качвах.

— Тоест?

— Когато бях долу, чух някой да вика: „Има ли някой?“ няколко пъти. Силно. Реших, че става нещо. Тук е забранено за външни лица. Не е място със свободен достъп. Никой няма работа горе.

— Затова ми се стори странно, когато чух стъпки от тавана.

— Какви стъпки?

— Стъпки от тавана над банята ни. И над спалнята. Бавни, тихи, сякаш някой се старае да не вдига шум. Имате ли представа защо му е на някого да се промъква наоколо?

Стекъл поклати глава, като че ли самата идея беше налудничава.

— Който и да е бил, преди малко беше в тази стая. Чух вратата по-малко от минута преди да влезете. Сигурен ли сте, че не видяхте и не чухте никого?

— Никого не видях и нищо не чух. Абсолютно нищо.

— Тази част на тавана се намира точно над Президентския апартамент, нали?

Стекъл прокара ръка върху бръснатата си глава, която бе потна както винаги въпреки студа.

— Възможно е.

— Не сте ли сигурен?

— Не съм длъжен да знам кое над кое се намира.

— Ами вратата, през която влязохте, тя накъде води?

— Към задното стълбище, аварийния изход, долния етаж, главния вход, мазето. На много места… Ако някой е излязъл оттам, нормално е да не го видя.

Гърни прибра пистолета в задния джоб на дънките си и посочи приклекналите вълци, чиито сенки все още се мърдаха зловещо върху стената при всяко движение на фенера на Стекъл.

— Каква е историята на този частен зоопарк?

Стекъл издаде рязък гърлен звук — един от най-неприятните смехове, които Гърни беше чувал.

— Това е една шега, ето какво е. — Стекъл насочи фенера към вълците един по един по странно преднамерен начин. — Нали сте чували смахнатата семейна легенда на Гол?

— Имате предвид историята, че Долтън Гол бил убит от вълци, след като ги сънувал?

— След това синът на Долтън наследява имението. Елиман Гол. Голям ловец. Алпинист. Всякакви такива занимания. Вълците убили баща му и Елиман вижда в това възможност да докаже нещо. Убива цяла камара вълци.

Очите на Стекъл проблеснаха, подсказвайки, че и той не би имал нищо против да убие една камара вълци.

— Поръчва няколко да бъдат препарирани и ги слага в Големия салон, та всички да се възхищават на постижението му. Елиман Гол. Големият герой.

— Имам усещането, че тази история не завършва с щастлив край.

Стекъл пак издаде експлозивния, насечен звук, минаващ за смях:

— По едно време му идва гениалната идея да забоде семейния герб на Гол на върха на Дяволския зъб. Големият алпинист Елиман решава да го направи насред зима, в ужасен ден като този, подхлъзва се, пада двеста метра отвесна скала, като се удря в издатините. Така и не намерили главата му. Станал на парченца, докато стигне долу. — Ухили се лъчезарно. — Стават такива неща, нали?

— Изглежда, че този тип е копнеел за чуждото възхищение.

— Направо е умирал за него — съгласи се Стекъл и отново се изсмя ужасяващо.

— Как вълците се озоваха тук, на тавана?

— Това беше първото ми предложение към Итън, когато започнах работа тук — да махне проклетите гадове от Големия салон. Навън има достатъчно диви зверове, няма нужда да ги гледаме и вътре.

— Не изглежда да сте голям любител на природата.

— Аз съм човек на числата. Хубави, предсказуеми числа. Природата, по скромното ми мнение, е един шибан филм на ужасите.

— Планински хотел в Адирондакс изглежда странно работно място за човек като вас.

— Важно е да си отдаден на работата, а не къде я вършиш.

Гърни осъзна, че философията на Стекъл не се различава много от неговия поглед над нещата. Дългогодишната кариера на нюйоркско ченге го беше поставяла на ужасяващи места. Мисълта за това го накара да смени темата.