Джон Вердън - Не заспивай

— Не бързай. Пътищата са лоши. И след снощната суграшица ще са хлъзгави.

— Сигурна ли си, че ще ти е добре сама?

— Ще се справя.

— Добре тогава. Тръгвам.

Той се наведе и я целуна.

Постланият с червен килим коридор сега бе ярко осветен — смайваща трансформация от снощния зловещ фон на осветеното от лампата лице на Барлоу Тар. На широкото стълбище към фоайето го лъхна аромат на прясно кафе и борови цепеници.

Остин Стекъл стоеше на вратата на офиса зад рецепцията и говореше разпалено по телефона. Носеше памучен панталон от марка, струваща пет пъти повече от подобни модели в „Уолмарт“. Карираната му бархетна риза толкова добре стоеше на якото му тяло, че явно бе шита по поръчка.

Когато видя Гърни, Стекъл прекъсна разговора с достатъчно силен глас, за да го чуе детективът:

— Ще ви се обадя по-късно. Имам важен гост. — Излезе зад рецепцията и се ухили, показвайки всичките си зъби. — Здравейте, детектив. Красива сутрин, а? Усещате ли аромата? Това е балсам. От балсамова ела. Ароматът на Адирондакс.

— Много приятно.

— Иначе наред ли е всичко? Харесва ли ви апартаментът?

— Не е зле. Но снощи стана доста студено, след като спря токът.

— А, да. Един от рисковете на живота сред природата.

— Освен това имахме среднощно посещение от Барлоу Тар.

Усмивката на Стекъл помръкна.

— Какво е искал посред нощ?

— Предупреди ни, че в хотела витае зло.

— Какво зло?

— „Злото, което уби всички.“

Стекъл направи гримаса на отвращение и гняв:

— Друго какво каза?

— Още неща в същия смисъл. Това ново ли е за вас?

— Какво имате предвид?

— Дали ви съобщавам нова информация. За Тар.

Стекъл потърка късо подстриганата си коса.

— Елате по-добре в офиса.

Гърни заобиколи рецепцията и влезе в стая, обзаведена в същия адирондакски стил като всяко друго помещение в хотела. Бюрото на Стекъл се състоеше от една лакирана дебела чамова дъска върху четири изправени дънера, оставени с кората. Столът бе груба изработка, с извити форми и подрязани клони за крака. Стекъл махна на Гърни към подобен стол от другата страна на бюрото. Когато и двамата седнаха, той опря дебелите си ръце на плота и каза:

— Надявам се, че нямате нищо против да поговорим насаме, защото можем да навлезем в теми, които не са за всяко ухо. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Не съм сигурен.

— Намираме се в трудно положение. Питате за Барлоу. Между нас казано, той е луд за връзване. Привиждат му се неща. Плаши хората. Постоянно приказва за вълци, зло, смърт и други такива. Пълни глупости. Затова може би се питате защо го търпя? Защо не изритам негодника и не се отърва завинаги от него? Или можете да си зададете още по-основния въпрос — защо изобщо е бил допуснат тук?

— Казаха ми, че различни членове на фамилията Тар работят в имението от времето на построяването ѝ преди сто години от Долтън Гол.

— Вярно е. Но това не е причината да търпим това безумие. Истинският проблем беше Итън. Не ме разбирайте погрешно, Итън бе велик човек. Обаче точно това величие … и амбицията, която върви с него — ето това може да стане проблем.

— Амбицията му да превърне всеки негодяй в примерен гражданин?

Дори забележката да засегна Стекъл заради миналото му, той не го показа:

— Както се казва във Вечната книга, всяка добродетел има своя порок. Но кой съм аз да негодувам? Сигурно сте чули какво Итън стори за мен.

— Разкажете ми повече.

Бях крадец. Измамник. Лежах в затвора. Имах късмета да попадна в програмата на Итън за превъзпитание. Достатъчно е да кажа, че програмата проработи успешно. Станах друг човек. Дори си смених името. Старото, с което се подвизавах в миналия си, прецакан живот, беше Алфонс Волк. Така се е казвал мъжът, за когото майка ми се омъжила, след като забременяла. Обаче по-късно научих, че той не е истинският ми баща. Майка ми забременяла от друг мъж, който загинал в катастрофа. Казвал се Остин Стекъл. Тя излъгала Алфонс Волк, че детето е негово, за да се омъжи за него. Много шибана история. Името ми трябваше цял живот да бъде Стекъл. Това е записано в гените ми. Затова приех това име като идеално начало на новия ми живот. След като завърших програмата на Итън, той ме взе да водя счетоводството тук. Невероятно, а? Единственото, което мога да изпитвам към този човек до края на живота си, е благодарност.

— Счетоводител ли сте?

— Нямам диплома, нямам степен, просто обичам да работя с числа. Аз съм един от ония луди учени, само без лудата част.