Джон Вердън - Не заспивай

— Изгаси лампите — каза тя, без да се обръща.

Той ги изгаси и отиде при нея на прозореца.

Бурята бе отминала и гъстата пелена се беше сменила с разкъсани облаци, преминаващи бързо пред пълната луна. Гърни проследи погледа на Мадлин, за да разбере защо го извика на прозореца. И видя.

Когато поредният облак бавно откри луната, пейзажът се откри пред тях като театрална сцена при постепенно засилване на осветлението. В този случай на сцената изпъкваше едно доминиращо присъствие — Дяволският зъб, страховит и грамаден, стърчеше в мрака с величествения си релеф. Дойде друг облак, лунната светлина намаля и Дяволският зъб изчезна в нощта.

Гърни обърна гръб на прозореца, но Мадлин продължи да гледа втренчено в мрака.

— Едно време идвах тук — каза толкова тихо, че той се усъмни дали е чул правилно.

— Идвала си тук? Кога?

— През коледните ваканции. Не знам дали съм ти казвала.

Той разрови паметта си. Наистина му бе споменавала нещо такова наскоро след като се ожениха. Че като ученичка прекарвала коледните ваканции при някакви възрастни роднини в щата Ню Йорк.

— При някакви далечни леля и чичо или нещо такова, нали?

— Чичо Джордж и леля Морийн — каза тя разсеяно, все още загледана по посока на Дяволския зъб.

Вторият облак, затулващ луната, почна да се изнизва и сребристата светлина отново очерта острата скала.

— Не си ми разказвала много за това.

Тя не каза нищо.

— Мади?

— Една зима се случи трагедия. Едно местно момче. Удави се.

— В това езеро?

— Не, в друго.

— А?

Тя поклати глава.

Гърни изчака с надеждата тя да продължи. Но след малко Мадлин каза:

— Трябва да поспя.

— Дейвид!

Уплашеният ѝ шепот го събуди моментално.

— Има нещо в хола.

— Къде? — прошепна той.

В същия момент се опита да си спомни колко крачки горе-долу го делят от сака, в който държеше пистолета си.

— Видях нещо да минава пред прозореца. Възможно ли е да е влязъл прилеп?

— Това ли видя? Нещо да прелита?

— Мисля, че да.

Той леко си отдъхна. Посегна към лампата на нощното шкафче. Натисна ключа. Нищо. Пак натисна. Пак нищо.

— Можеш ли да светнеш лампата от твоята страна на леглото?

Гърни чу безполезното изщракване, когато тя се опита да светне.

Опипа нощното шкафче за телефона си. Намери го и погледна иконките. Нямаше връзка, следователно частният ретранслатор на хотела бе изключен — значи токът беше спрял.

В нишата без прозорци, където се намираше спалнята, бе прекалено тъмно, за да се види нещо, но холът беше бледо осветен от луната и се виждаше през широкия сводест вход. Гърни остана да лежи неподвижно и се вгледа в мрака за признаци на движение. Не видя и не чу нищо. Минаха няколко минути, но токът не идваше.

Изведнъж тишината бе нарушена от бавно поскърцване на тавана.

Мадлин стисна ръката му.

Двамата се заслушаха за една дълга минута.

Малка сянка прелетя пред прозореца в хола и Мадлин изпищя тихо.

— Прилеп — каза Гърни, когато пръстите ѝ се впиха още по-силно в ръката му. — Ще отворя балконската врата, за да излети.

Думите му бяха прекъснати от ново скърцане на тавана, сякаш някой стъпваше предпазливо по разсъхнали се дъски.

— Горе има някой — прошепна Мадлин.

По спомените си от онова, което беше видял отвън, Гърни бе преценил, че хотелът има два нормални етажа, партера и този, на който се намираха те, плюс тавански. Не изглеждаше много вероятно на тавана да има стая за гости. Докато мислеше за това, точно над тях се чу леко постъргване.

После нищо. Останаха заслушани дълго време, но единственото, което се чуваше, бе шумоленето на вятъра покрай балконската врата.

Какво в имението „Вълчето езеро“, запита се Гърни, правеше шума от бавни стъпки, ако изобщо беше това, толкова обезпокоителен? Дали спирането на тока внушаваше чувство за опасност? Със сигурност през деня или дори на светлината на лампа същият шум не би имал този ефект.

Мадлин отново заговори шепнешком:

— Кой мислиш, че е горе?

— Може би няма никого. Може би дъските се свиват заради спадането на температурата.

Тя насочи вниманието си към прилепа:

— Ще излети ли наистина, ако отвориш вратата?

— Мисля, че да.

Тя леко отпусна ръката му. Гърни стана, ориентира се пипнешком от нишата до вратата на балкона и я отвори. Предполагаше, че студеният фронт, който докара бурята и суграшицата, е понижил температурата поне с петнайсет градуса. Ако прилепът не излетеше бързо, в целия апартамент скоро щеше да стане кучешки студ.