Джон Вердън - Не заспивай

— На някои по-общи.

— Относно Итън?

Хамънд се поколеба за момент, сякаш обмисляше докъде се простира пациентската тайна.

— Итън искаше всички хора на света да бъдат по-добри. Искаше да намери подходяща роля за всеки човек и да му я осигури. Да намери място на всеки и всеки да постави на мястото му. Беше убеден в преценката си. Не искаше признание. Само подчинение.

— Предполагам, че невинаги е получавал подчинението, което е очаквал.

— Имаше и успехи, и провали.

— Кажете за Кристъфър Уензъл. Той какво искаше от живота?

— Кристъфър искаше да бъде победител. По най-лошия начин, буквално. Гледаше на живота като на футболен мач. И не просто искаше да победи, а и някой друг да загуби.

— А Лио Балзак?

— Гневният бог от Стария завет. Искаше всички грешници да бъдат наказани. Най-голямото му удоволствие би било да стои на някое прозорче на Ноевия ковчег и да гледа как се давят.

— Стивън Пардоза?

— Живееше в мазето на родителите си. Той отчаяно копнееше за уважение. Най-много от всичко друго искаше да гледат на него като на възрастен човек — което, разбира се, е универсалното желание на хората, които никога не порастват.

— Ами Пейтън Гол?

— А, Пейтън! Той иска да се чувства добре през цялото време, независимо от цената за него самия и за околните. Като повечето наркомани представите му за щастие са твърде инфантилни. Очаква да получава всичко, което му се прииска, когато му се прииска. Той е затворник на собствената си представа за свободата. Огромното наследство, което получава от Итън, вероятно ще го убие.

— Как?

— Неограниченият финансов ресурс ще премахне и малкото задръжки, които имаше досега. Безгрижието по отношение на последствията в бъдеще ще определя изцяло поведението му. Ако се изразя с терминологията на Фройд, Пейтън е стопроцентов необуздан характер.

Гърни си спомни колата, която бе профучала покрай него по черния път, и истеричния смях, който беше чул отвътре.

— Как се разбираха с брат си?

— Не беше „разбиране“. Живееха в различни части на къщата и се срещаха колкото се може по-рядко, ако не броим откъслечните усилия на Итън да упражнява някакво влияние върху брат си. Ако Остин беше най-големият успех на Итън, Пейтън бе най-големият му провал.

— Мислите ли, че Пейтън е способен да убие Итън?

— Морално, да. Емоционално, да. Практически, не. Не виждам Пейтън да се справи със задача, изискваща сложен замисъл, прецизно планиране или функциониране под постоянен стрес.

— А това са качества, необходими за… за организирането на смъртта на четирима души?

— Вероятно не са единствените, но със сигурност Пейтън не ги притежава.

Това наведе Гърни на друг въпрос, малко встрани от темата:

— Като говорим за способността ви да отгатвате истинските желания на хората… какво ще кажете за мен? Какво според вас искам реално?

Хамънд се усмихна хладно:

— Изпитвате ли ме?

— Просто съм любопитен докъде се разпростира интуицията ви.

— Добре. Какво наистина иска Дейв Гърни? Много интересен въпрос. — Хамънд погледна Мадлин, която го наблюдаваше изпитателно, после пак се обърна към детектива. — Вие имате една голяма цел в живота. Искате да разберете . Искате да сглобите пъзела. Характерът ви е изграден около това централно желание, което възприемате като необходимост . По-рано казахте, че искате да защитите интереса на жертвите, да бъдете представител на Итън Гол и другите и да постигнете справедливост за тях. Може да е вярно, може да не е, но очевидно си вярвате. Виждам, че се стараете да бъдете максимално искрен с мен. Но изглежда също, че мислите за много други неща — проблеми, за които не искате да говорите. — Погледна пак Мадлин. — Вие също имате доста тревоги.

— О? — сепна се тя и по рефлекс скръсти ръце.

— Има нещо, за което не спирате да мислите и което ви безпокои. В голяма степен това безпокойство се дължи на факта, че не искате да го споделите. Мъжът ви вижда, че нещо ви тревожи. Усеща, че ви е страх да му разкажете, и това засилва собствените му тревоги. Вие разбирате как му се отразява тайната ви, но не виждате лесен начин за излизане от ситуацията и това още повече я влошава.

— И как разбрахте това? Като ме наблюдавахте как ям сладкиш с боровинки?

Хамънд се усмихна леко:

— По-скоро като ви наблюдавах как не го ядете. Когато Джейн спомена боровинките, очите ви проблеснаха в очакване, но бързо потънахте в други мисли. Тревогите убиха апетита ви. Дори не сте докоснали десерта си.