Джон Вердън - Не заспивай

— Удивително. Кой да предположи, че като не си изядеш сладкиша, ще издадеш толкова много за себе си.

Гневът ѝ не трогна видимо Хамънд, който продължаваше да се усмихва добродушно.

— Много неща личат по начина, по който двама съпрузи се гледат, особено по начина, по който единият гледа другия, когато той не го гледа. Толкова много неща се изписват на лицата им.

Мадлин също се усмихна, но хладно:

— Поглеждате ли се често в огледалото?

— Така не става, ако правилно разбирам какво имате предвид.

— Човек с вашите познания за мимиките би трябвало да може да научи всякаква информация от собственото си отражение.

— Де да беше така. Но в моя случай не е.

— Значи уменията ви да правите психологическа дисекция са приложими само към други хора?

Той кимна унило:

— Понякога си мисля за това като за моята сделка с дявола.

Мадлин замълча, може би изненадана от странния отговор.

— Какво искате да кажете? — намеси се Гърни.

— Искам да кажа, че съм получил нещо ценно, но в замяна ми е отнето друго.

— Ценното нещо е интуицията ви, така ли?

— Интуицията ми да преценявам другите хора. А цената е пълната неспособност да разбера себе си. Яснота, когато гледам навън, и слепота, когато гледам навътре. Виждам пределно ясно мотивите, които ви движат. Моите собствени са мистерия за мен. Колкото по-добре разбирам чуждите действия, толкова по-малко успявам да си обясня своите. Има въпроси, за чиито отговори мога само да гадая. Питате се защо не искам да наема адвокат, защо не съдя полицията за злепоставяне, защо не съдя жълтите вестници и блогърите за клевета, защо не наема частни детективи, които да дискредитират Гилбърт Фентън, защо не проведа агресивна медийна кампания в своя защита. Чудите се защо, по дяволите, не се изправя и не се боря, защо не започна война с всички средства и не погреба тези мръсници със собствените им лъжи?

— Отличен въпрос. И отговорът е…?

— Разбира се, има отговор. Но аз не го знам.

— Никаква идея ли нямате?

— О, мога да ви изброя цял списък с идеи . Например смазващ страх от всякаква конфронтация. Или страх, че ако се задълбочи, конфронтацията може да изкара наяве тъмни моменти от миналото ми. Или депресивно убеждение, че като се съпротивлявам, само ще затъна по-дълбоко в подвижните пясъци. Или чиста параноя, като фиксацията ми във въображаемия труп в багажника на колата ми. Може би ме е страх да наема адвокат, защото чувствам, че никога няма да мога да се освободя от него, че по някакъв начин ще установи контрол над живота ми и винаги ще завися от него. Може би подсъзнателен страх от майка ми, която ме е научила на едно нещо преди всички други — никога да не отричам това, в което ме обвинява. Да приемам наказанието, ако не искам върху мен да се излее безконтролният ѝ гняв.

Хамънд се изсмя рязко и мрачно — вероятно на собствените си смахнати предположения.

— Разбирате ли сега за какво говоря? Има толкова много безумни страхове, между които да избирам. От друга страна, може би съм мотивиран от маниакалното убеждение, че нищо, което Фентън каже, не би могло да ми навреди. Може би храня оптимистичното убеждение, че истината ще победи и невинността ми ще се докаже сама. Или глупавата гордост, която ме кара да не падам до нивото на обвинителите ми. Възможно ли е да предвкусвам удоволствието да видя как цялата теория на Фентън, целият му свят рухва, без да се наложи дори да си помръдна пръста?

Замълча и облиза устни с върха на езика си.

— Може би вече сте се досетили за част от тези възможности. Аз мисля за тях всеки ден. Но нямам представа коя от тях определя действията ми. Знам само, че искам да постъпя по този начин. — Каза това, като гледаше Мадлин. Сега се обърна към Гърни. — Ако искате да търсите справедливост за Итън и другите отделно от въпроса за моята защита, това си е ваша работа. Няма да ви преча. Но нека да повторя: вие не сте мой защитник. Ясно?

— Ясно.

Всички се умълчаха за известно време. Единственият шум бе от лекото тик-тик-тик на суграшицата по стъклата.

Изведнъж някъде от гората се чу вой. Същият вой, който Гърни бе чул, когато колата им заседна в канавката. Започна като тих стон, като свистене на вятър през притворена врата.

Когато се качиха в колата, за да се връщат в хотела, воят, далечен и жален, идваше като че ли от всички посоки: от Гробищния рид, от гъстия лес зад бунгалото на Хамънд, дори сякаш от тъмния простор на самото езеро.