Джон Вердън - Не заспивай

Хрумна му, че ще е добре, ако разпали огъня — за топлина, светлина и чувство на сигурност.

Отдръпна се от отворената врата и затърси пипнешком камината. Разтреперан, само по боксерки и фланелка, спря при стола, където бе оставил дрехите си, за да си сложи панталона и ризата. Когато пак се обърна към камината, някакъв шум от коридора го накара да спре. Застана неподвижно и се ослуша. След няколко секунди пак го чу.

Извади пистолета си от сака на стола. Помисли си, че може би реакцията му е прекалена, повлияна повече от страховитата атмосфера, отколкото от истинска опасност.

— Какво е това? — прошепна Мадлин от нишата.

— Има някой в коридора.

В този момент чу леко издумкване по вратата.

Освободи предпазителя на пистолета и тръгна бавно натам. Луната осветяваше само малък участък около прозорците. В тази част на помещението не се виждаше абсолютно нищо.

Чу второ издумкване, този път по-силно — сякаш някой блъсна с коляно или друг тъп предмет вратата.

Като се ориентираше пипнешком, Гърни зае позиция до входа, тихо дръпна резето и се ослуша. Чу шум, напомнящ човешко дишане, или може би просто шепот от въздушно течение през пролуката под вратата.

Хвана топката на бравата. Завъртя я бавно до крайно положение, застана в по-стабилна позиция, стисна пистолета… и дръпна рязко вратата.

Гротескното видение, което се появи пред него, го накара да се вцепени.

Странно осветеното лице изглеждаше като увиснало в мрака, с черти, деформирани от дългите сенки, образувани от малък жълт пламък, мъждукащ под него.

Докато трескаво се опитваше да осмисли какво вижда, Гърни осъзна, че пламъкът е от газена лампа, държана от мръсна ръка с напукани нокти, и че жълтеникавото лице, осветено от нея, му е познато — от пътя, когато колата му бе заседнала в канавката. Мърлявата кожена шапка на главата на човека потвърди преценката му.

— Падна дърво — каза Барлоу Тар.

— Да… и…?

— Прекъсна тока.

— Генераторите са повредени?

— Да.

Гърни свали пистолета.

— Това ли дойдохте да ни кажете?

— Да ви предупредя.

— За какво?

— За злото, което е тук.

— Какво зло.

— Злото, което уби всички.

— Кажете ми повече за това зло.

— Ястребът знае. Ястребът под слънцето. Ястребът под луната.

— Какво знае ястребът?

Тар не отговори. Дръпна се от вратата и спусна фитила на лампата, докато изгасна.

След секунда изчезна в мрака на коридора.

Гърни извика:

— Барлоу? Барлоу?

Не получи отговор. Единственият шум, който чу, идваше от отворената балконска врата в другия край на стаята — усилващото се и отслабващо шумолене на вятъра в дърветата отвън.

След тази случка трудно щеше пак да заспи.

Щом се убеди, че прилепът е излетял, Гърни затвори балконската врата. Запали голям огън в камината и с Мадлин се настаниха на дивана отпред.

Поразсъждаваха върху посещението на Тар и стигнаха до извода, че единственото, което за момента изглежда сигурно, е, че той държи да ги убеди, че Вълчето езеро е опасно място. Иначе заплашителното му бръщолевене можеше да означава всичко.

После се умълчаха, хипнотизирани от играта на пламъците.

След известно време Гърни отново се замисли за връзката на Мадлин с района.

Погледна я и попита тихо:

— Будна ли си?

Тя седеше със затворени очи, но кимна.

— Когато си идвала в Адирондакс при леля ти и чичо ти, на колко години си била?

Тя отвори очи и се втренчи в огъня.

— Между десет и петнайсет. — Замълча за миг. — Странно е, като си помисля, че съм била аз.

— С какво беше по-различна… тогава?

— С всичко. — Тя примигна, огледа се и погледът ѝ спря върху газената лампа на масичката откъм страната на Гърни. — Какво е това?

— Лампата ли?

— Има нещо гравирано в основата.

Гърни се вгледа в лампата. По-рано, преди да запали огъня, я бе оставил на масичката, но не беше обърнал внимание. Сега върху стъклената ѝ основа видя гравирано с тънки линии животно, приклекнало, сякаш се готвеше за скок. Зъбите му бяха оголени.

— Прилича на вълк.

Мадлин потрепери.

— Прекалено много вълци.

— Те са лайтмотивът на това място.

— И лайтмотивът на кошмарите, от които са умрели всички тези хора.

— Не са умрели от кошмарите си. Такива неща не стават.

— Така ли? А какво е станало?

— Още не знам.

— Тогава не можеш да си сигурен, че кошмарите им не са ги убили.

Гърни беше убеден, че сънищата не могат да убият човек, но също толкова добре знаеше, че няма смисъл да спори с жена си. Единственото, което си помисли, бе: „Всичко това е пълно безумие.“